Среднощният телефонен звън: Как една вечер при свекървата промени живота ми

– Станка, ставай! – гласът на мъжа ми Петър проряза съня ми като нож. – Майка ми звъни, казва, че трябва да отидем веднага.

Погледнах часовника – беше 23:47. Бебето плачеше в креватчето си, а аз едва държах очите си отворени. Вчера беше рожденият ден на свекърва ми Мария. Петър настоя да отидем на празненството, въпреки че знаех какво ни чака – шум, пиене до зори и неизбежни семейни караници. Но не очаквах, че вечерта ще завърши така.

– Петре, не мога да оставя Даниела сама. Тя е неспокойна цял ден! – прошепнах, докато се опитвах да я успокоя.

– Ще я вземем с нас. Майка ми каза, че е важно. Не знам какво е станало, но звучеше ужасено.

Стиснах зъби. Откакто се омъжих за Петър, отношенията ми със свекърва ми бяха като разходка по тънък лед. Мария винаги намираше повод да ме упрекне – че не готвя достатъчно добре, че не възпитавам детето правилно, че съм „разглезена софиянка“. Но тази нощ нещо беше различно.

Докато карахме през празните улици на Пловдив, усещах как напрежението расте. Петър мълчеше, а аз стисках ръката му толкова силно, че ноктите ми се впиха в кожата му.

Когато пристигнахме, входната врата беше отворена. В апартамента миришеше на ракия и цигари. Мария седеше на масата с червени очи и разрошена коса. Братът на Петър – Иво – крещеше по телефона:

– Казах ти да не идваш повече тук! Не си част от това семейство!

Мария ме погледна с отчаяние:

– Станке, моля те… Иво пак се напи и започна да троши всичко. Обади се на полицията! Аз не мога повече!

Петър се опита да овладее ситуацията:

– Иво, стига! Ще събудиш целия блок!

Но Иво беше извън контрол. Замахна с бутилка към Петър, а аз инстинктивно прикрих Даниела с тялото си. В този момент чух сирените долу.

Полицаите влязоха със строги лица:

– Кой подаде сигнала?

Мария посочи мен с трепереща ръка:

– Тя! Тя ни спаси!

Петър ме изгледа с изненада и болка:

– Защо не ми каза?

– Нямах избор! – прошепнах през сълзи. – Мислиш ли, че искам детето ни да расте сред това?

Полицаите отведоха Иво, а ние трябваше да дадем показания в районното. Даниела плачеше неудържимо в скута ми. Мария се разплака:

– Прости ми, Станке… Аз съм виновна за всичко това.

В районното Петър стоеше мълчаливо до мен. Усетих как пропастта между нас расте. Винаги съм вярвала, че семейството трябва да се подкрепя, но тази нощ разбрах колко е трудно да останеш силен, когато всички около теб се разпадат.

На връщане към вкъщи Петър прошепна:

– Може би трябваше да те послушам и да не ходим…

Погледнах го през сълзи:

– А може би трябваше да поставим граници много по-рано.

Сега седя сама в тъмната кухня и слушам как Даниела диша спокойно в другата стая. Чудя се: Колко още ще търпим заради „семейната чест“? Кога ще спрем да жертваме себе си заради чуждите грешки?