Непослушаните уроци на баба Станка: История за шест пропуснати мъдрости

– Не тръгвай, Мария! – гласът на баба Станка проряза утринната тишина като нож. Стоях на прага с куфара в ръка, а очите ѝ – сиви и дълбоки като кладенец – ме гледаха с онзи поглед, който само майките и бабите имат, когато усещат, че ще загубят нещо скъпо. – В града няма да намериш това, което търсиш.

Бях на осемнайсет и светът ми се струваше тесен като селската ни уличка. Мечтаех за София, за университет, за нов живот далеч от мириса на прясно окосено сено и кукуригането на петела в пет сутринта. Не ѝ обърнах внимание. „Селски приказки“, помислих си и тръгнах към гарата.

Първият урок на баба остана нечути: „Не бягай от корените си.“

Години по-късно, когато се върнах за първи път – вече омъжена за Петър, с малко дете на ръце – баба ме посрещна с топла пита и същия онзи поглед. Беше ми трудно в София: работех на две места, Петър често закъсняваше, а детето боледуваше. Баба ме хвана за ръката и каза:

– Марийке, не се опитвай да носиш всичко сама. Семейството е като хляба – ако го разчупиш с другите, стига за всички.

Но аз пак не я послушах. Гордеех се със силата си, мислех си, че всичко мога сама. Вторият урок остана неизказан: „Споделяй товара.“

Минаха години. Петър започна да се прибира все по-късно. Започнах да подозирам, че има друга жена. Една вечер се прибрах при баба със сълзи в очите. Тя ме прегърна и тихо прошепна:

– Не трупай жлъч в сърцето си, Марийке. Прости му, ако можеш – не заради него, а заради себе си.

Третият урок – прошката – ми се стори невъзможен. Гневът ми беше по-силен от мъдростта ѝ.

Когато Петър си тръгна окончателно, останах сама с дъщеря си Ива. Баба идваше често да ни помага. Една вечер седяхме край печката и тя ми каза:

– Не забравяй да обичаш себе си, Марийке. Ако ти не го направиш, никой друг няма да го направи вместо теб.

Четвъртият урок – любовта към себе си – прозвуча като чужд език за мен тогава. Бях свикнала да се жертвам.

Ива порасна и започна да се бунтува – като мен някога. Карахме се често. Баба ме гледаше с тъга и веднъж рече:

– Не забравяй какво беше да си млада. Дай ѝ свобода да избира и греши.

Петият урок – свободата на децата – го разбрах твърде късно. Ива замина за чужбина без да се обърне назад.

Последният път, когато видях баба Станка жива, беше в болницата в Хасково. Тя беше отслабнала, но очите ѝ още светеха с онази особена светлина.

– Марийке… – прошепна тя едва чуто. – Не оставяй думите неизказани. Казвай „обичам те“, „прости ми“, „благодаря ти“… докато има време.

Шестият урок – силата на думите – го разбрах едва когато вече беше късно.

Сега стоя пред гроба ѝ в Долно поле и си мисля: защо най-важните уроци ги разбираме чак когато вече няма кой да ни ги повтори? Защо винаги чакаме утре, за да кажем най-важното?

А вие… колко пъти пренебрегнахте мъдростта на своите близки? Има ли още време да поправим пропуснатото?