Видях как годеникът ми се държи с бившата си жена и децата си – и реших да отменя сватбата. Безплатното „щастие“ не е за мен.

— Мария, ти пак ли ще стоиш до късно в офиса? — гласът на майка ми прозвуча тревожно в слушалката. Беше вторник вечер, а аз за пореден път се опитвах да избягам от празния апартамент и още по-празните мисли.

— Не, мамо, просто имам работа — излъгах. Истината беше, че не исках да се прибирам. Не исках да се сблъскам с тишината, която ме преследваше от години, откакто останах сама след развода си с Петър. Но тази вечер беше различна. Тази вечер трябваше да взема решение, което щеше да промени целия ми живот.

Стефан влезе в живота ми като буря. Запознахме се на една конференция в София — той беше лектор, аз слушателка. Усмивката му беше топла, а очите му — уморени, но добри. Разговорите ни преливаха от смях и споделени истории за провалени бракове, за деца, които растат между два дома, за надеждата, че може би все пак има втори шанс за щастие.

След шест месеца той ми предложи брак. Приех без колебание. Мама беше щастлива, сестра ми — скептична:

— Мария, сигурна ли си? Той има две деца и бивша жена. Това не е като да започнеш на чисто.

— Знам какво правя — отвърнах твърдо. Вярвах си. Или поне така мислех.

Първият път, когато видях Стефан с децата му — Ива и Мартин — беше на детската площадка в квартал „Лозенец“. Те тичаха към него с вик „Тате!“, а той ги прегърна така, сякаш светът спря за миг. Стоях настрани и се усмихвах, но вътре в мен нещо се сви. Не ревност — по-скоро страх, че никога няма да бъда част от този свят.

Седнахме на пейка. Децата играеха на катерушката, а Стефан ми прошепна:

— Благодаря ти, че си тук. Знам, че не е лесно.

— Ще свикна — излъгах пак.

После дойде срещата с бившата му жена — Елена. Красива, уверена жена с остър поглед и още по-остър език.

— Радвам се, че най-накрая се запознаваме — каза тя с фалшива усмивка. — Надявам се да знаете в какво се забърквате.

— Ще се справя — отвърнах сухо.

Но не знаех колко ще ми струва това „справяне“.

Седмица преди сватбата Стефан ме покани у тях. Децата бяха там, Елена също — дошла да ги вземе за уикенда. Влязох в хола точно когато тя повишаваше тон:

— Не можеш да отменяш уговорките ни в последния момент! Аз също имам живот!

— Елена, моля те… Просто тази седмица е напрегната — опита се да обясни Стефан.

— Винаги е напрегната! А аз какво да правя? Децата страдат!

Ива започна да плаче. Мартин се скри зад мен. Стоях като замръзнала между тях тримата и усещах как въздухът става тежък.

— Мария, извини ни… — прошепна Стефан.

— Всичко е наред — казах автоматично.

Но не беше наред. В този момент разбрах: никога няма да бъда на първо място за него. Винаги ще съм „другата“ — не любовница, а просто допълнение към един вече съществуващ хаос.

Вечерта седях на терасата си с чаша вино и гледах към светлините на града. Мислех си за мама, която цял живот търпя баща ми и неговите „малки тайни“. За сестра ми, която избяга в чужбина, за да не гледа как майка ни се разпада ден след ден. За себе си — как винаги съм искала просто някой да ме избере без колебание.

На следващия ден казах на Стефан:

— Не мога да го направя. Не мога да живея в чужда история и да се боря за място в нечие минало.

Той ме гледаше невярващо:

— Мария… Моля те…

— Не искам безплатно щастие, Стефане. Искам истинско щастие. А това тук не е моето.

Тръгнах си без да се обръщам назад. Болеше ме ужасно, но знаех, че ако остана, ще изгубя себе си завинаги.

Сега стоя сама в апартамента си и слушам как часовникът тиктака. Понякога се чудя дали не сгреших. Дали някога ще намеря човек, който ще ме постави на първо място? Или просто трябва да приема самотата като по-добрата алтернатива?

Вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете „безплатното“ щастие или бихте рискували всичко за малко повече уважение към себе си?