Когато майка ми избра парите пред мен: Историята на едно разпаднало се семейство

„Не ме търси повече. Животът ми се промени.“

Това бяха последните думи на майка ми, които чух по телефона. Гласът ѝ беше студен, почти непознат. Седях на кухненската маса в малкия ни апартамент в Люлин, с телефон в ръка, а децата ми – Калина и Мартин – се караха заради някаква играчка в съседната стая. В този момент светът ми се срина. Не защото не бях свикнала с нейните капризи или с внезапните ѝ решения – а защото този път усещах, че е завинаги.

Майка ми, Мария, винаги е била различна. Красива, с изправена стойка и поглед, който сякаш гледаше през хората. Никога не ѝ харесваше да работи – сменяше служби като носни кърпички, но винаги намираше начин да се появи с нова чанта или скъпи обувки. Баща ми я напусна, когато бях на десет, и оттогава тя се превърна в загадка дори за мен. Понякога я виждах да плаче нощем, друг път – да се смее шумно с приятелки в хола, докато аз се опитвах да уча за контролно.

След като завърших университета и се омъжих за Петър, отношенията ни станаха още по-студени. Майка ми не харесваше „обикновени“ хора като него – според нея той нямаше достатъчно амбиции. „Трябваше да си намериш някой с възможности“, повтаряше тя всеки път, когато идваше на гости. А аз просто исках спокойствие и любов.

Преди две години Мария се запозна с Георги – богат предприемач от Варна, с десет години по-млад от нея. Започнаха да излизат, а след няколко месеца тя ми съобщи по телефона: „Омъжвам се!“. Не я бях чувала толкова щастлива от години. Радвах се за нея, макар че дълбоко в себе си усещах тревога.

Поканата за сватбата пристигна по куриер. Беше лъскава, със златни букви и снимка на двамата пред луксозната им къща край морето. Отидохме с децата и Петър – майка ми изглеждаше като от списание: роклята ѝ струваше повече от годишната ни заплата. Георги беше учтив, но дистанциран. На сватбата тя почти не ни обърна внимание – сякаш вече не бяхме част от живота ѝ.

След това всичко се промени. Обажданията ѝ станаха редки, а когато все пак говорехме, разговорите бяха повърхностни: „Как са децата? Добре ли сте?“. Един ден Калина поиска да ѝ се обади сама – майка ми ѝ каза, че е заета и ще я потърси друг път. Никога не го направи.

Минаха месеци. Опитвах се да я разбера – може би новият ѝ живот я е погълнал напълно? Но когато един ден я видях по телевизията – усмихната до Георги на благотворително събитие, докато разказваше колко е щастлива и колко обича „новото си семейство“, нещо в мен се пречупи.

Реших да ѝ пиша писмо. Разказах ѝ за първите стъпки на Мартин, за успехите на Калина в училище, за това колко ни липсва. Отговор не получих.

Една вечер Петър ме намери разплакана в кухнята. „Не можеш да я промениш“, каза той тихо. „Тя винаги е избирала себе си.“

Започнах да си спомням детството – как майка ми харчеше последните ни пари за скъпа козметика, докато аз носех стари дрехи на училище; как никога не идваше на родителски срещи; как винаги търсеше нещо повече от това, което има. Винаги съм ѝ съчувствала – знаех, че животът ѝ не е бил лесен. Но защо трябваше да плащам аз?

Един ден Калина донесе рисунка – нарисувала беше баба си с голяма червена рокля и надпис: „Обичам те!“. Погледнах я и усетих как сълзите ми потичат отново. Как да обясня на децата си защо баба им ги е забравила? Как да им кажа, че понякога хората избират парите пред семейството?

Мина още една година. Майка ми така и не се обади. Понякога я виждам в социалните мрежи – снимки от екзотични пътувания, скъпи ресторанти, нови приятели. Аз все още живея в Люлин, боря се със сметките и се опитвам да дам на децата си това, което тя никога не ми даде – сигурност и обич.

Понякога нощем си задавам въпроса: ако един ден тя реши да се върне при нас, ще мога ли да ѝ простя? Или болката вече е станала твърде голяма?

Може ли човек да избере парите пред семейството си и да бъде щастлив? Или раните от подобно предателство никога не зарастват? Какво бихте направили вие?