Когато съдбата избира вместо теб: Историята на един неочакван брак

– Не мога повече така, Мария! – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках. Стояхме един срещу друг в малката кухня на панелката в Люлин, а навън дъждът блъскаше по прозорците като сърдит съсед.

Тя не каза нищо. Само ме гледаше с онзи празен поглед, който познавах до болка. Погледът на човек, който е тук, но мислите му са някъде далеч – може би в онова лято преди три години, когато всичко се обърка.

Бяхме на 23. Аз – студент по икономика, тя – последна година в Педагогическия. Срещнахме се на една студентска сбирка в Борисовата градина. Беше топло, смяхме се, пихме евтино вино и за миг повярвах, че животът е прост и хубав. После дойде онази нощ. После тестът. После сълзите ѝ и моят страх.

– Какво ще правим? – прошепна тя тогава.
– Не знам… – отвърнах аз.

Родителите ни разбраха почти веднага. Майка ми плака цяла нощ, баща ми мълча и на сутринта каза само: „Ще се ожените. Така е редно.“ Родителите на Мария бяха още по-строги – „Срамота е!“, „Какво ще кажат хората?“, „Трябва да поемете отговорност!“.

И така, два месеца по-късно, стояхме пред олтара в една малка църква в Княжево. Мария беше красива, но очите ѝ бяха пълни със сълзи. Аз се усмихвах глупаво, опитвайки се да изглеждам щастлив. Всички ни поздравяваха, а аз усещах как нещо вътре в мен умира.

Първите месеци бяха кошмар. Мария повръщаше всяка сутрин, аз работех на две места – през деня в един склад, вечер като сервитьор в кварталното заведение. Пари все не стигаха. Родителите ни помагаха с каквото могат, но най-много с упреци и съвети.

– Трябва да си по-отговорен! – казваше майка ми.
– Не може така да я оставяш сама! – добавяше баща ѝ.

Роди се Даниела – нашето малко чудо. За миг си помислих, че всичко ще се оправи. Но умората, безсънието и напрежението само задълбочиха пропастта между нас с Мария. Тя беше тиха, затворена, често плачеше нощем. Аз започнах да се прибирам все по-късно – уж заради работата, а всъщност просто не исках да съм вкъщи.

Една вечер я чух да говори по телефона с майка си:
– Не знам дали го обичам… Не знам дали някога съм го обичала…

Тези думи ме удариха като шамар. Въртях ги в главата си дни наред. А после започнах да си задавам въпроси: А аз обичам ли я? Или просто изпълнявам ролята си на „добър съпруг“?

С времето започнахме да живеем като съквартиранти. Говорехме си само за детето, за сметките, за това кой ще иде до магазина. Нямаше вечери пред телевизора, нямаше разходки в парка, нямаше нищо от онова, което хората наричат семейно щастие.

Един ден Мария ми каза:
– Мислиш ли понякога какъв щеше да е животът ни, ако не беше Даниела?
– Мисля… – отвърнах тихо.
– Искаш ли да опитаме да бъдем щастливи? Или просто ще се примирим?

Не знаех какво да кажа. Бях уморен от борбата със себе си и с очакванията на всички около мен. В България хората още вярват, че семейството е над всичко – дори над собственото ти щастие. Че трябва да търпиш, защото „така е редно“. Но кой решава кое е редно?

С времето започнах да забелязвам колко много семейства около нас живеят по същия начин – заради децата, заради родителите си, заради хорското мнение. Виждах ги в парка – двойки, които не си говорят; жени с празни погледи; мъже, които пушат нервно пред блока и се прибират само защото „няма къде другаде“.

Започнах да ходя на психолог тайно от Мария. Исках да разбера дали проблемът е в мен или просто такава е съдбата ми. Психоложката ме попита:
– Какво искаш ти?
Не знаех какво да ѝ отговоря.

Една вечер седнахме с Мария на масата след като Даниела заспа.
– Мисля… че трябва да поговорим сериозно – започнах аз.
– И аз мисля така – отвърна тя.
– Не сме щастливи…
– Не сме…
– Но обичаме Даниела…
– Повече от всичко…
– Може би трябва да опитаме нещо различно… Може би трябва да си дадем шанс да бъдем честни със себе си…

Тя кимна. За първи път от години видях сълзи в очите ѝ – не от тъга, а сякаш от облекчение.

Започнахме малки промени – излизахме двамата на разходка без детето; говорихме си за мечтите си; опитахме да си простим миналото. Не беше лесно. Имаше дни, в които пак се карахме за глупости; имаше нощи, в които спяхме обърнати един към друг без да се докоснем.

Но поне вече не бяхме безразлични.

Сега пиша тази история и се чудя: Дали сме обречени да живеем живота, който другите са избрали за нас? Или все пак можем сами да напишем своята съдба?

Как мислите? Вие бихте ли останали в такъв брак или бихте потърсили щастието другаде?