Раздялата на едно семейство: Историята на Димитрина и нейните разочаровани деца

– Мамо, сериозно ли? – гласът на Петър трепереше от яд, докато стоеше пред мен в кухнята. – Всичките тези години ти спестяваше и сега ги похарчи за един ден? За една вечер?

Погледнах го в очите, а в гърдите ми се надигна вълна от вина и болка. Мария, снаха ми, стоеше до него със скръстени ръце и поглед, който казваше повече от всяка дума. В този момент времето сякаш спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник и собственото си дишане.

– Петре, цял живот съм мислила първо за теб. Всичко, което съм правила, беше за теб. Но този път… този път исках нещо за себе си – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като тежки камъни.

Петър се обърна към Мария:
– Казах ти, че няма да ни помогне. Тя мисли само за себе си.

Мария не каза нищо, но видях как устните ѝ се свиват в тънка линия. Знаех, че тя е подтикнала Петър да ме помоли за помощ за новата им кола. Знаех и колко много значи това за тях – младо семейство с малко дете, което се нуждае от сигурност и удобство. Но аз… аз бях уморена.

Всяка сутрин през последните тридесет години ставах в пет часа, миех стълбища в блока, после отивах на работа в шивашкия цех. Вечер се прибирах с изтръпнали ръце и крака, но винаги намирах сили да сготвя нещо топло за Петър. След като баща му ни напусна, останахме сами. Никога не съм се оплаквала – така правят майките.

Но тази година навърших шейсет. Исках да почувствам, че съм жива. Исках да видя приятелите си, да чуя музика, да танцувам. Да забравя за миг грижите и самотата. Спестявах лев по лев – отказвах си нови дрехи, не ходех на почивки, не купувах нищо излишно. Всичко за този един ден.

Петър седна тежко на стола:
– Можеше поне да ни кажеш. Да ни предупредиш. Сега какво ще правим? Колата пак се развали, а с малкия е невъзможно да ходим с градския транспорт.

– Петре… – опитах се да го докосна по ръката, но той я дръпна.

– Не разбираш ли? – намеси се Мария с тих, но остър глас. – Ние разчитахме на теб. Ти си ни майка. А сега… Сега трябва пак да вземем заем.

Погледнах към снимката на стената – малкият Петър с усмивка до ушите, аз до него с престилка и брашно по лицето. Колко бързо мина времето…

– Не можеш ли да разбереш? – продължи Петър. – Ти винаги си била силна. Винаги си се жертвала. Защо точно сега реши да мислиш за себе си?

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да ги видят слаба.

– Защото се уморих да бъда само майка, Петре. Исках да бъда и Димитрина – жена, която има право на радост.

Той замълча. Мария го хвана за рамото и го изведе от кухнята. Останах сама сред тишината и миризмата на кафе.

Вечерта легнах без сън. В главата ми се въртяха думи: егоистка, майка, жена… Кое от всичко това съм аз? На следващия ден Петър не ми се обади. Не дойде и през следващата седмица. Малкият им син – моят внук – ми липсваше ужасно много.

Съседката Пенка ме срещна на стълбите:
– Какво става, Дими? Не те виждам вече с малкия в парка.

– Скарахме се… – отвърнах тихо.

– За какво?

– За пари.

Тя въздъхна:
– Пари… Винаги разделят хората.

Дните минаваха бавно. Празненството беше прекрасно – всички приятели ме поздравиха, танцувахме до зори. Но след това остана само празнота и чувство за вина.

Една вечер телефонът звънна:
– Мамо… – гласът на Петър беше уморен. – Може ли да дойда?

Сърцето ми подскочи:
– Разбира се, Петре! Винаги си добре дошъл.

Той дойде сам. Седнахме един срещу друг на масата.

– Мамо… Извинявай. Бях ядосан. Просто… трудно ни е. Понякога забравям колко си дала за мен.

Хванах ръката му:
– И аз съжалявам, че не ти казах по-рано какво съм решила. Но трябваше да го направя за себе си.

Той кимна:
– Ще се оправим някак. Просто… понякога ми се искаше да имам майка като другите – която винаги помага.

Усмихнах се тъжно:
– А аз понякога искам да бъда като другите жени – които мислят и за себе си.

Петър ме прегърна силно. Знаех, че няма да е лесно да възстановим доверието помежду си. Но поне направих първата крачка към себе си.

Сега често се питам: Кога една майка има право да мисли първо за себе си? И дали някога ще бъда разбрана от тези, които най-много обичам?