Купих домове за децата си, а сега нямам място при тях: Историята на една майка

– Мамо, не е удобно сега. Може би друг път ще останеш при нас… – гласът на дъщеря ми Мария прозвуча хладно, почти делово, докато стоях на прага на апартамента ѝ в Младост. Бях пристигнала от Германия преди два дни, с куфар, пълен с подаръци и надежда, че ще прекарам поне една вечер с нея и внучката си. Вместо това, стоях пред вратата ѝ, усещайки как студът на ноемврийската вечер прониква през палтото ми и се загнездва в сърцето ми.

Върнах се в България след двадесет години работа като санитарка в Мюнхен. Цял живот съм чистила чужди домове, за да могат моите деца да имат свой. Спестявах всяко евро, лишавах се от нови дрехи, от почивки, от топлината на семейството. Купих апартамент на Мария и на сина ми Георги – и двата на тяхно име, за да не се тревожат за бъдещето си. Мечтаех да се върна у дома и да бъда част от живота им. Но сега се оказва, че нямам място в домовете, които аз съм им осигурила.

– Мамо, ти си свикнала да си сама, нали? – каза Георги по телефона, когато го помолих да остана при него за няколко дни. – Аз и Деси работим до късно, няма да ти е приятно. По-добре си намери хотел или иди при леля Станка.

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Не можех да повярвам, че децата ми – за които съм жертвала младостта си – сега ме отблъскват така лесно. Вървях по улиците на София и се чудех къде сбърках. Дали не трябваше да остана тук и да ги възпитавам лично? Дали парите и апартаментите могат да заместят майчината прегръдка?

Вечерта седнах сама в малкото кафене до гарата. До мен седна възрастна жена със забрадка и ме заговори:

– Извинявай, дъще, изглеждаш тъжна. Всичко наред ли е?
– Не знам… – отвърнах аз. – Имам две деца, за които дадох всичко. А сега нямам къде да пренощувам при тях.
– И аз така… – въздъхна жената. – Синът ми живее в Люлин, а дъщеря ми в Бургас. И двамата имат по два апартамента, а аз съм под наем в Надежда. Казват ми: „Мамо, ти си свикнала сама.“

Погледнах я и усетих как болката ни се преплита. Колко ли още майки като нас има по България? Майки, които са дали всичко за децата си, а после са останали сами?

На следващия ден отидох при адвокат. Исках да разбера дали имам някакви права над тези апартаменти. Той ме погледна съчувствено:

– Госпожо Иванова, след като сте ги прехвърлили на децата си безусловно, юридически нямате право да искате ползване. Може би трябваше да запазите право на ползване или да направите дарението с условия…

Излязох от кантората още по-объркана. В главата ми кънтяха думите: „Може би трябваше…“ Но вече беше късно.

Вечерта се обадих на Мария:
– Мария, мамо… Знаеш ли колко ми липсвате? Не искам нищо друго освен да бъда с вас поне за малко.
– Мамо, не разбираш ли? Имаме си наш живот вече. Не можем всеки път да се нагласяме според теб.
– Но аз ви дадох всичко…
– Никой не те е карал! – прекъсна ме тя рязко.

Този разговор ме разби окончателно. Прекарах нощта в евтина квартира до Централна гара. Гледах тавана и се питах: „Какво означава майчинството днес? Само жертва ли е или трябва да има граници?“

На сутринта получих съобщение от Георги: „Мамо, не се сърди. Просто ни е трудно сега.“ Не му отговорих. Отидох до блока му и гледах прозорците му отдолу – светеха топло, а аз стоях отвън като чужденка.

След няколко дни реших да потърся помощ във форум за родители. Споделих историята си и попитах: „Какво бихте направили на мое място?“ Получих десетки отговори – някои ме подкрепяха, други казваха, че съм прекалено емоционална или че децата ми имат право на лично пространство.

Но най-много ме докосна едно съобщение: „Г-жо Иванова, не сте сама. Много сме такива майки. Време е да мислим и за себе си.“

Сега стоя пред прозореца на малката квартира и гледам как снегът започва да покрива улиците на София. Чудя се – ако можех да върна времето назад, щях ли пак да дам всичко за децата си? Или щях да оставя нещо и за себе си?

Кажете ми, скъпи читатели – къде свършва майчината обич и започва самоуважението? Как бихте постъпили вие?