В лабиринта на супермаркета: Историята на една възрастна жена сред рафтовете на новото време

– Госпожо, ще мръднете ли малко, че бързам? – гласът на младата жена зад мен беше остър като нож. В този момент осъзнах, че пак съм спряла насред пътеката, втренчена в дребния шрифт на етикетите. Очите ми вече не виждат добре, а ръцете ми треперят, докато се опитвам да различа цената на олиото. Сърцето ми се сви – не от думите ѝ, а от усещането, че съм излишна.

Казвам се Мария, на 76 години съм и живея сама в панелка в Люлин. Децата ми – Петър и Даниела – отдавна са поели по своя път. Петър е в Германия, а Даниела работи по цял ден и рядко се обажда. Останах сама с котката и спомените си. Но гладът не пита и всяка седмица трябва да излизам до супермаркета – онзи огромен, лъскав магазин, който замени малкото квартално магазинче, където всички ме познаваха по име.

Днес беше един от онези дни, когато всичко ме боли, но хладилникът е празен. Облякох старото палто и тръгнах с бастуна към магазина. Вратата се отвори автоматично и ме лъхна студеният въздух от климатиците. Вътре – море от хора, колички, шум и светлини. Опитах се да си припомня списъка: хляб, мляко, малко сирене, евтини ябълки. Но рафтовете са високи, етикетите – дребни, а всичко е разместено от последния път.

– Извинете, може ли да ми помогнете да сваля това кисело мляко? – обърнах се към едно момче с униформа.
– Ама аз подреждам тук, обърнете се към колежката на информацията – отвърна той без да ме погледне.

Погледнах към информацията – опашка от хора с оплаквания. Не посмях да застана там. Продължих бавно между рафтовете. Всяка стъпка беше борба – количките профучаваха покрай мен, хората ме заобикаляха с досада. Една жена ме блъсна леко с лакътя:
– Айде, бабо, не си сама тук!

Стиснах зъби и продължих. Защо всичко трябва да е толкова трудно? Защо никой не вижда хора като мен? Веднъж паднах пред касата – никой не ми помогна да стана. Само една възрастна жена дойде при мен и ми подаде ръка. Погледите на останалите бяха пълни с нетърпение.

Стигнах до плодовете – ябълките бяха най-горе. Протегнах ръка, но не стигах. Едно момиче с телефон в ръка мина покрай мен:
– Може ли да ми подадете една торбичка ябълки?
– Сега говоря по телефона! – отвърна тя раздразнено.

Почувствах се невидима. В този момент телефонът ми иззвъня – Даниела.
– Мамо, пак ли си в магазина? Не можеш ли да поръчаш онлайн?
– Не мога, дете, не разбирам тези неща…
– Ще ти покажа пак като дойда…
– Кога ще дойдеш?
– Не знам… имам много работа…

Затворих телефона със сълзи в очите. Не искам да съм тежест на никого. Но защо светът стана толкова чужд?

На касата опашката беше дълга. Всички бързаха, нервничеха. Когато дойде моят ред, касиерката ме погледна с досада:
– Карта за отстъпка имате ли?
– Не…
– Следващият!

Излязох навън с две торбички – по-тежки отколкото трябваше. Седнах на една пейка пред магазина и заплаках тихо. Спомних си времето, когато магазинерката в кварталното магазинче ми пазеше хляб и винаги имаше време за приказка. Сега съм просто пречка в потока на забързаните хора.

Вечерта Даниела ми се обади пак:
– Мамо, защо плачеш?
– Нищо, дете… просто съм уморена.
– Ще ти поръчам храна онлайн другия път.
– Добре…

Но аз знам, че няма да мога да се справя сама с тези технологии. Искам само малко човечност – някой да ме види, да ми помогне без да се сърди.

Понякога се питам: дали някой ще си спомни за нас – старите хора? Или ще останем завинаги изгубени между рафтовете на новото време?

Кажете ми, вие какво мислите? Наистина ли няма място за нас в този свят или просто всички сме забравили какво е да бъдеш човек?