Достатъчно със зеленото! Дайте ми пържола или си тръгвам!

— Не мога повече, Ели! — изкрещях, докато държах вилицата с поредната салата от кейл и киноа, която тя ми беше приготвила за обяд. В този момент в офиса всички замлъкнаха и ме погледнаха. Колегата ми Петър се ухили под мустак, а Мария от счетоводството едва не изпусна чашата си с айрян.

Елица ме гледаше с онзи неин поглед — смесица от разочарование и твърдост. — Митко, ти обеща да опиташ. Това е за твоето здраве! — настоя тя, сякаш не разбираше, че за мен здравето е не само в зеленчуците, а и в радостта от живота.

Вътрешно кипях. Вече трети месец живеехме заедно и всяка вечер масата ни беше като изложба на био продукти: броколи на пара, нахутени кюфтета, супа от червена леща… А аз? Аз мечтаех за шкембе чорба, кебапчета с лютеница и една сочна свинска пържола. Но Елица беше непреклонна — „Месото убива!“, „Животните страдат!“, „Мисли за бъдещето си!“.

Първите седмици се опитвах да се адаптирам. Дори започнах да чета етикетите в магазина и да се преструвам, че киноата ми харесва. Но истината е, че всеки ден на обяд тайно излизах от офиса и отивах в малката кръчма на ъгъла — „При Бореца“. Там бай Стефан вече ме познаваше по име.

— Митко, пак ли ще е телешкото със сос? — питаше той с намигване.
— Двойна порция, бай Стефане. И една ракия, ама тихо! — отвръщах аз, сякаш извършвах престъпление.

Тези обеди бяха моят малък бунт срещу домашната диктатура на Елица. Връщах се в офиса с мазна усмивка и дъвчащ дъвка, за да не усети миризмата на скара. Колегите вече знаеха тайната ми и често се шегуваха:

— Митко, как върви „зелената“ диета? — подмяташе Петър.
— Като зелена трева за крава… — отвръщах аз и всички избухваха в смях.

Но вечерите у дома ставаха все по-напрегнати. Елица усещаше, че нещо крия. Един петък, докато миех чиниите, тя ме погледна подозрително:

— Митко, защо миришеш на чесън? В салатата нямаше чесън…
— Ами… може би от колегите… — измънках аз.

Тя не каза нищо повече, но знаех — подозренията й растат. Започнах да се чувствам като престъпник в собствения си дом. Всяка вечер беше разпит: „Как мина денят? Какво яде? Сигурен ли си, че не си ял месо?“.

Една вечер не издържах. Бяхме седнали пред телевизора, а тя ми подаде купичка с домашен хумус и морковени пръчици.

— Ели… — започнах плахо. — Не мога повече така. Обичам те, но… липсва ми българската кухня. Липсва ми пържолата!

Тя ме погледна така, сякаш съм я предал.
— Значи всичко това е било лъжа? Ти си ял месо зад гърба ми?
— Да… — признах виновно. — Всеки ден на обяд ходя при бай Стефан…

Тя избухна в сълзи и излезе от стаята. Седях сам на дивана и се чудех: заслужава ли си да жертвам себе си заради нечии чужди убеждения? Или любовта е компромис?

На следващия ден Елица не ми говореше. В офиса всички усещаха напрежението. Петър ме потупа по рамото:
— Митко, жените са като мусака — ако няма месо, не става!

Опитах се да се пошегувам, но вътре в мен беше празно. Вечерта реших да поговоря сериозно с Елица.

— Ели, обичам те. Но не мога да бъда някой друг само за да ти угодя. Мога да ям повече зеленчуци, но не мога да се откажа напълно от това, което съм.

Тя ме погледна дълго. После тихо каза:
— И аз те обичам. Но не мога да гледам как ядеш животни…

Така стояхме един срещу друг — двама души с различни ценности, но с общо минало. Решихме да опитаме компромис: два дни в седмицата ще готвим по нейния начин, два дни по моя, а останалите ще експериментираме заедно.

Не знам дали това ще проработи дългосрочно. Но поне вече не се крия и не лъжа. Понякога любовта не е само рози и шоколад — понякога е шкембе чорба срещу салата от кейл.

Кажете ми честно: Вие бихте ли направили компромис със себе си заради любовта? Или има граници, които не трябва да се прекрачват?