Чужденка в собствения си дом: Историята на една българска снаха

— Пак ли ще стоиш като сянка, Елена? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха в хола, докато всички се суетяха около масата. Беше Коледа, а аз за пореден път се чувствах като гостенка в собствения си дом. — Ако не ти се помага, кажи направо, да не те караме насила.

Погледнах я и усетих как бузите ми пламват. Не беше първият път, в който ме караше да се чувствам излишна. Съпругът ми, Даниел, мълчаливо нареждаше чиниите, избягвайки погледа ми. Свекърът ми, Иван, вече беше седнал пред телевизора и коментираше политиката с братовчедите. Децата тичаха из коридора, а аз стоях между кухнята и хола — нито тук, нито там.

— Ще помогна, разбира се — казах тихо и взех ножа да нарежа салатата. В този момент чух как леля Стефка прошепва на другата леля: — Ех, нашите момичета са други — знаят как се държи домакинство.

Стиснах зъби. Всяка година едно и също — на празници съм натрапник, а през останалото време ме търсят за всичко: да гледам децата на братовчедката, да закарам свекървата на лекар, да помагам с документи. Когато им трябва нещо, съм „наш човек“. Когато има празник или събиране — чужда.

Преди години мислех, че с времето ще ме приемат. Че ако се старая повече, ще стана част от тяхното семейство. Но колкото повече се опитвах, толкова по-ясно усещах стената между нас.

— Елена, дай да видим какво си сготвила — прекъсна мислите ми Мария и взе лъжицата от ръцете ми. — Ама ти така ли режеш морковите? Виж как ги прави сестрата на Даниел!

Погледнах към Даниел с надежда да ме защити. Той само сви рамене и се усмихна извинително.

— Мамо, остави я, тя си има свой начин — каза тихо. Но думите му увиснаха във въздуха.

Вечерта мина в обичайното напрежение. На масата всички говореха за спомени от детството на Даниел и братовчедите му — истории, в които аз нямах място. Опитах се да се включа:

— О, и при нас в Пловдив правим такава баница…

— Да, ама тук е различно — прекъсна ме леля Стефка. — Тук си е нашенско.

След вечерята прибирах чиниите сама. Чух как в другата стая обсъждат кой ще гледа децата през уикенда.

— Елена може да ги вземе — предложи Мария. — Тя е свободна.

— Ама аз имам работа… — опитах се да възразя.

— Е, ще се оправиш! Нали сме семейство! — усмихна се Мария с онази усмивка, която не търпи отказ.

В този момент всичко в мен кипна. Оставих чинията и влязох в хола:

— Защо винаги съм ви нужна само когато имате нужда от нещо? На празниците съм чужда, но иначе съм „семейство“?

Всички замълчаха. Даниел ме погледна стреснато.

— Елена… — започна той.

— Не! Винаги е едно и също! Когато трябва някой да помогне — аз съм първа. Когато трябва да седна на масата с вас — все нещо не правя както трябва! Колко още трябва да се доказвам?

Мария сбърчи вежди:

— Никой не ти е казал да се доказваш! Просто тук си е така…

— Ами не искам повече да е така! — гласът ми трепереше. — Или съм част от семейството ви винаги, или никога!

Излязох на балкона и затворих вратата след себе си. Сълзите ми замръзваха по бузите от студения декемврийски въздух. Погледнах към светлините на града и си помислих: „Колко още ще търпя това? Защо любовта на един човек трябва да значи борба с цялото му семейство?“

На следващия ден Даниел дойде при мен:

— Знам, че ти е трудно… Но те са си такива. Не го приемай лично.

— Как да не го приемам лично? Това е моят живот! Аз съм майка на децата ти, твоя жена… А все едно съм прислужница тук!

Той въздъхна:

— Ще говоря с тях…

Но нищо не се промени. След седмица пак ме потърсиха за услуга. Този път отказах. Казах им, че имам свои планове. Чух недоволството им по телефона:

— Много си станала важна напоследък…

Но за първи път почувствах облекчение. Започнах да поставям граници. Не беше лесно — Даниел често беше между мен и родителите си като буфер. Понякога се карахме жестоко:

— Защо винаги трябва аз да отстъпвам? — питах го през сълзи.

— Защото иначе няма мир! — отвръщаше той отчаяно.

Но аз вече не исках мир на всяка цена. Исках уважение.

Минаха месеци. Семейството на Даниел започна да усеща промяната. Вече не бях винаги на разположение. Когато ме канеха на празници, питах: „Ще бъда ли гост или домакин?“ Ако усещах напрежение — оставах си вкъщи с децата.

Постепенно някои от тях започнаха да ме уважават повече. Други още ме гледаха накриво. Но аз вече знаех цената си.

Сега стоя пред прозореца и гледам как децата ми играят навън. Питам се: „Колко от вас са били в моята роля? Колко още жени ще търпят да са чужденки в собствения си дом? Не заслужаваме ли всички да бъдем приети такива, каквито сме?“