Срамът на плажа: Историята на един провал

– Не ви ли е срам, момичета? – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках, докато стоях на горещия пясък пред групата млади жени. Бяха облечени в бански, които според мен разкриваха твърде много. Винаги съм вярвал, че има граници, които не трябва да се прекрачват, особено на обществено място като нашия плаж в Поморие.

Едната от тях, с кестенява коса и самоуверен поглед, се изправи срещу мен:
– А вие кой сте, че ще ни казвате как да се обличаме?

Почувствах как бузите ми пламват. Около нас вече се събираха хора. Някой извади телефон и започна да снима. Не обърнах внимание – бях твърде ядосан. Винаги съм бил човек на принципите. Баща ми ме е учил, че моралът е над всичко. Но не осъзнавах, че границата между морал и предразсъдък е тънка като морска пяна.

– Това е обществен плаж! – настоях. – Има деца, семейства…

– Има и свобода! – отвърна друго момиче. – Ако не ви харесва, не гледайте!

Сцената приключи с няколко подигравателни реплики от страна на момичетата и смях от околните. Отидох си унизен, но убеден, че съм направил правилното нещо. Не подозирах, че този момент ще ме преследва дълго след като вълните измият следите ми от пясъка.

На следващия ден телефонът ми не спря да звъни. Колеги от общината, където работех като инспектор по обществения ред, ми пращаха линкове към видео във Facebook. Озаглавено беше: „Моралистът от Поморие“. Хиляди коментари – повечето осмиващи ме или гневни. „Кой си ти да ни казваш как да живеем?“, „Срамота!“, „Оставете хората на мира!“

Вечерта жена ми Мария ме посрещна с мълчание. Дъщеря ми Ива, студентка в София, ми писа само едно съобщение: „Татко, защо?“

– Как можа? – прошепна Мария, когато седнахме на масата. – Знаеш ли какво говорят съседите? Знаеш ли какво преживява Ива?

– Опитах се да защитя реда… – започнах аз.

– Не си защитил нищо! Само си изложил себе си и нас! – гласът ѝ трепереше.

Тази нощ не мигнах. Въртях се в леглото, слушах как морето блъска брега и се чудех кога всичко се обърка толкова фатално.

На сутринта ме извикаха в общината. Кметът Георги Петров ме посрещна с каменно лице.

– Димитре, ситуацията е неудържима. Получаваме жалби, медиите звънят… Не можем да си позволим такъв скандал.

– Но аз… – опитах се да възразя.

– Трябва да напуснеш. Незабавно.

Излязох от сградата с празен поглед. Двадесет години труд – заличени за минути. Вървях по улиците на родния град и усещах погледите на хората – някои укорителни, други съжалителни.

Вкъщи Мария ме чакаше със свити устни.

– Какво ще правим сега? Как ще плащаме кредита за апартамента на Ива?

– Ще си намеря работа… – промълвих.

– Кой ще те вземе след това? Всички те знаят!

Дните минаваха бавно. Приятелите ми избягваха да говорят с мен. Само майка ми ми звънеше всяка вечер:

– Сине, хората са зли. Ще мине и това.

Но аз знаех, че не е толкова просто. Веднъж станеш „герой“ на интернет, няма връщане назад.

Една вечер Ива се прибра от София. Седнахме на терасата, гледахме залеза над морето.

– Татко… – каза тя тихо. – Знам, че си искал най-доброто. Но светът се променя. Понякога трябва да приемем различното.

– Не мога да разбера… Защо всички ме мразят?

– Не те мразят. Просто не искат някой да им казва как да живеят. Особено ако не ги познава.

Замълчах дълго. Спомних си баща си – строг човек, който никога не приемаше чуждо мнение. Дали не бях станал като него?

Седмици по-късно все още търся работа. Мария все още ми говори студено. Ива се върна в София. А аз всяка сутрин излизам рано и вървя по плажа – вече без да гледам кой как е облечен.

Понякога се питам: заслужаваше ли си? Можех ли просто да замълча и да приема света такъв, какъвто е? Или всеки от нас има право да защитава своите ценности – дори когато всички са срещу него?

Какво бихте направили вие на мое място?