Когато приятелството се превърна в сделка: Историята на една разбита връзка

– Какво стана с нас, Катя? – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а в стаята се носеше мирис на изстинало кафе. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а аз усещах как сърцето ми се свива от страх и гняв.

– Не знам, Мария. Просто… нещата вече не са същите – отвърна тя сухо, почти безчувствено. – Имам много работа, децата са ми на главата, а и… – замълча за миг – …нямам сили да се занимавам с чужди проблеми.

Това беше всичко. След четиридесет години приятелство, Катя затвори телефона, а аз останах сама в тъмната кухня, заобиколена от спомени. Спомени за безброй вечери с вино и смях, за разходки по Витоша, за онези моменти, когато си мислех, че тя е единственият човек, на когото мога да разчитам.

Запознахме се през 1982-ра, в едно малко счетоводно бюро на булевард „Дондуков“. Бяхме млади, амбициозни и мечтаехме за по-добър живот. Катя беше душата на компанията – винаги с шега на устните и готова да помогне. Аз бях по-срамежлива, но тя ме въвлече в своя свят. Заедно преживяхме промените през 90-те, безработицата, първите ни бракове и раждането на децата ни.

Когато синът ми Петър се разболя тежко на шест години, Катя беше до мен всяка вечер в болницата. Тя беше кръстница на детето ми, а аз – на нейната дъщеря Ива. През годините си помагахме с всичко – от гледане на деца до заемане на пари. Винаги си мислех, че това е истинско приятелство.

Но нещо се промени. Може би започна преди две години, когато Катя остана без работа и аз ѝ помогнах да започне в нашата фирма. Тогава тя често ми звънеше – за съвети, за помощ с документи, дори за лични проблеми. Аз винаги бях насреща. Но когато миналата година майка ми почина и аз изпаднах в депресия, Катя изведнъж изчезна.

– Извинявай, Мария, но не мога да дойда на погребението – каза ми тогава по телефона. – Имам важна среща с един клиент.

Почувствах се предадена. Седмици наред ѝ звънях и ѝ писах съобщения. Отговорите ѝ бяха кратки и студени. Виждах я във Facebook – качваше снимки от екскурзии с нови приятели, празнуваше рожден ден на Ива с голяма компания. Аз не бях поканена.

Мъжът ми Георги забеляза промяната първи.

– Защо все ти търсиш Катя? Тя някога звъни ли ти? – попита ме една вечер, докато гледахме новините.

– Тя има труден период… – опитах се да я оправдая.

– Мария, ти винаги си ѝ помагала. А когато ти имаш нужда – къде е тя?

Думите му ме боляха повече от всичко. Започнах да си спомням всички моменти през годините: как Катя идваше при мен само когато имаше нужда от услуга – да гледам Ива, да ѝ дам пари назаем или да я измъкна от поредната служебна каша. А когато аз имах нужда от рамо – тя беше заета.

Една вечер реших да ѝ пиша дълго съобщение:

„Катя, липсваш ми. Чувствам се сама и предадена. Не разбирам какво стана между нас.“

Отговорът дойде след два дни:

„Мария, животът е такъв. Хората се променят. Не мога да бъда до теб винаги.“

Това беше последният ни разговор.

Минаха месеци. Опитах се да запълня празнотата с нови занимания – започнах курс по рисуване, запознах се с няколко жени от квартала. Но никоя не беше като Катя. Всяка сутрин минавах покрай блока ѝ и усещах буца в гърлото си.

Един ден срещнах Ива пред магазина.

– Лельо Мария! Мама каза да ти предам поздрави – каза момичето неловко.

– Как е тя? – попитах тихо.

– Добре е… Много работи напоследък. Почти не я виждаме вкъщи.

Погалих я по косата и си тръгнах със сълзи в очите. Разбрах, че Катя не е само мен изоставила – тя бягаше от всички проблеми около себе си.

Вечерта седнах с Георги на терасата и му разказах всичко.

– Може би приятелството ни винаги е било сделка – прошепнах аз. – Може би съм била удобна само когато съм ѝ вършила работа.

– Не всички хора са като теб, Мария – каза той тихо. – Но това не значи, че трябва да спираш да вярваш в доброто.

Сега стоя тук, пиша тези редове и се питам: Колко често наричаме някого „приятел“, без да видим истинската му същност? Колко струва едно приятелство в свят, където всеки мисли първо за себе си?

А вие? Случвало ли ви се е да осъзнаете, че приятелството ви е било просто удобство за другия? Как продължавате напред след такова предателство?