На 48 години отново бременна: „В този век? Какво ще кажат хората?“ – ужасът на сестра ми и моят нов живот

– Ти луда ли си? На 48 години? Какво ще кажат хората? – гласът на сестра ми Елена трепереше от възмущение и страх. Стоеше срещу мен в кухнята, стиснала чашата си с кафе толкова силно, че се чудех дали няма да се счупи.

Погледнах я уморено. Вече бях плакала достатъчно през последните дни. Тестът за бременност лежеше на масата между нас като бомба със закъснител. Не знаех дали да се смея или да вия от болка.

– Не го планирах, Ели – прошепнах. – И аз съм шокирана. Но… случи се.

Тя се обърна рязко, сякаш думите ми я бяха ударили. – Ами децата ти? Как ще им кажеш? Как ще го приемат? И… кой е бащата?

Замълчах. Това беше най-трудното. След развода с Петър преди три години, не вярвах, че ще имам нова връзка. Но съдбата ме срещна с Иван – тих, усмихнат мъж, който работеше като шофьор на автобус в нашия квартал. Започнахме да се виждаме случайно, после умишлено. Беше ми приятно с него, но никога не съм мислила, че ще стигнем дотук.

– Иван… – казах тихо. – Той не знае още.

Елена изсумтя. – Естествено! Мъжете винаги са последните, които разбират.

Погледнах през прозореца към двора. Дърветата вече се разлистваха, а аз се чувствах като изкоренено дърво – без почва, без стабилност.

След развода си мислех, че животът ми най-после ще стане спокоен. Децата ми – Мария и Георги – вече учеха в университета в София. Къщата беше тиха, уикендите – свободни. Пиех кафе с приятелки, ходех на театър, четях книги до късно вечер. Бях приела самотата като нова приятелка.

Но когато цикълът ми закъсня, първо си помислих за менопауза. После започнаха гаденето и умората. Купих теста за бременност почти на шега… и после светът ми се преобърна.

Вечерта седях сама в хола, когато телефонът звънна. Беше Мария.

– Мамо, как си? – попита тя весело.

– Добре съм, мило – излъгах. – А ти?

– Имам изпит утре, притеснявам се…

Слушах я и усещах как гърлото ми се стяга. Как да ѝ кажа? Как да ѝ обясня, че майка ѝ ще има бебе?

На следващия ден събрах смелост и поканих Иван на вечеря.

– Има нещо важно, което трябва да ти кажа – започнах несигурно.

Той ме погледна внимателно, остави вилицата си и хвана ръката ми.

– Каквото и да е, ще го преживеем заедно.

– Бременна съм.

Настъпи тишина. Виждах как очите му се разширяват от изненада, после лицето му омеква.

– Наистина ли? – прошепна той.

Кимнах. Очаквах да избухне или да избяга. Вместо това той се усмихна широко и ме прегърна силно.

– Това е чудо! Не съм вярвал, че ще имам още едно дете…

Сълзите потекоха по лицето ми. За първи път от дни почувствах надежда.

Но радостта ни не трая дълго. Когато казах на Мария и Георги, реакциите им бяха като студен душ.

– Мамо, това е абсурдно! – извика Георги по телефона. – На тази възраст? Ще станеш за смях!

– Не мога да повярвам… – прошепна Мария. – Всички ще говорят за нас…

Опитах се да ги успокоя, но думите им ме боляха повече от всичко друго. През следващите дни избягваха да ми звънят. Сестра ми идваше всеки ден и настояваше да помисля за аборт.

– Ще съсипеш живота си! Ще съсипеш живота на Иван! На децата си! – повтаряше тя.

Но аз вече знаех какво искам. Всяка сутрин слагах ръка на корема си и усещах малкото туптене на живот вътре в мен. Това беше моят шанс за ново начало.

Скоро слуховете плъзнаха из квартала. Съседките ме гледаха с любопитство и съжаление.

– Видя ли я Мария? На 48 години и пак бременна! – шепнеха зад гърба ми.

Понякога ми идваше да избягам далеч от всичко това. Но Иван беше до мен през цялото време. Вечерите прекарвахме заедно, говорехме за бъдещето, мечтаехме за малкото същество, което щеше да промени живота ни.

С времето Мария започна да омеква. Един ден дойде у дома и ме прегърна силно.

– Извинявай, мамо… Просто се уплаших. Но ако ти си щастлива… аз също ще бъда.

Георги още беше дистанциран, но поне вече не крещеше по телефона.

Месеците минаваха бавно и трудно. Бременността не беше лека – лекарите ме предупреждаваха за рисковете, тялото ми се изморяваше лесно. Но всяка вечер усещах ритниците на бебето и знаех, че всичко си струва.

В деня, когато родих малката Виктория, плаках от щастие и облекчение. Иван държеше ръката ми през цялото време. Когато я сложиха в ръцете ми, разбрах – животът никога не свършва там, където мислим.

Днес домът ни е пълен с шум и смях отново. Мария често идва да помага с Виктория, а Георги най-накрая се осмели да я гушне.

Понякога вечер сядам сама на балкона и гледам към звездите. Мисля си: „Дали щях да имам тази смелост преди години? Дали щях да избера живота въпреки страха?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да послушате хората… или сърцето си?