Шест години в сянката на чуждата отговорност: Историята на една снаха

— Не мога повече, Петре! — гласът ми трепереше, а в очите ми напираха сълзи. Стоях в кухнята, с ръце, напукани от белина и умора, докато Петър, моят съпруг, гледаше втренчено в пода. Беше късна вечер, баба Мария пак беше изпуснала леглото, а аз за пореден път чистех след нея.

— Моля те, Мария, не започвай пак… — прошепна той уморено.

— Как да не започна? Шест години! Шест години се грижа за твоята баба, докато майка ти си живее живота в Германия! А ти? Ти само мълчиш и приемаш всичко за даденост!

Петър въздъхна тежко. Знаех, че го боли, но не можех повече да трупам в себе си. Когато се оженихме, вярвах, че ще бъдем екип. Но още първата година свекърва ми — Елена — реши да замине за Германия „за по-добър живот“. Остави ни баба Мария — болна, трудно подвижна, с деменция. „Само за година-две“, каза тя. „Ще ви помагам финансово.“

Първите месеци бяха кошмар. Баба Мария не ме познаваше, често ме наричаше с името на свекърва ми. Викаше през нощта, изпускаше се в леглото, понякога ставаше агресивна. Петър работеше по две смени — едва го виждах. Всичко падаше върху мен: готвене, чистене, къпане на бабата, грижи за нашата малка дъщеря Ива.

Свекърва ми звънеше всяка неделя по Viber. „Как е мама?“, питаше тя с престорена загриженост. „Дръжте се още малко, скоро ще се върна.“ Но годините минаваха. Парите идваха нередовно — понякога закъсняваха с месеци. А аз се превърнах в сянка на себе си.

Съседките ме гледаха със съжаление. „Горката Мария, цялата къща на главата ѝ!“, шушукаха зад гърба ми. Майка ми ме молеше да се върна при тях в Пловдив. „Това не е твоя работа!“, казваше тя. Но аз не исках да изоставя Петър и Ива.

Една вечер, докато сменях памперса на баба Мария, тя ме хвана за ръката и прошепна: „Извинявай, дете… Аз не исках така.“ За миг сърцето ми омекна. Но после пак дойде гневът — не към нея, а към Елена.

След шест години Елена се върна — с нови дрехи, скъп телефон и самочувствие на жена, която е постигнала всичко сама. Влезе у дома като гостенка.

— Ох, колко сте остарели всички! — засмя се тя фалшиво. — Мама още ли е толкова зле?

— Може би ако беше тук да видиш… — не издържах аз.

Петър ме погледна умолително: „Моля те, не сега.“

Но чашата преля, когато Елена обяви:

— Реших да продам апартамента на мама. Ще си купя жилище в София. Вие ще трябва да се изнесете до края на лятото.

Стоях като вцепенена. Петър пребледня.

— Как така? Ние се грижим за баба ти шест години! Ти ни обеща дом!

— Обещах помощ — отвърна тя студено. — Но животът е труден за всички.

В този момент разбрах — бях използвана. Не само от Елена, а и от Петър, който никога не посмя да ѝ се противопостави. Всички тези години жертвах младостта си за чуждо семейство.

Вечерта седнах до Ива и я прегърнах силно.

— Мамо, защо плачеш? — попита тя тихо.

— Защото понякога хората забравят да бъдат благодарни — прошепнах ѝ.

На следващия ден събрах смелост и казах на Петър:

— Ако ти не си готов да защитиш нашето семейство, аз ще го направя сама. Не мога повече да живея в лъжа и страх.

Той мълча дълго. После каза:

— Не знам какво да правя без теб…

— Трябваше да помислиш за това по-рано — отвърнах аз.

Сега стоя пред куфара си и се чудя: заслужава ли си да жертваме себе си заради хора, които не ни ценят? Колко още жени като мен ще позволят да ги използват в името на „семейството“?