Невидимото жури: Моят гардероб срещу света

– Какво, по дяволите, си облякла? – гласът на баща ми проряза въздуха още преди да успея да вляза в хола. Стоях на прага, с ръце, стиснали дръжките на чантата ми, а сърцето ми се свиваше от познатия страх. Беше рожденият ден на баба, цялата рода се беше събрала – лелите, чичовците, братовчедите. А аз, Мария, на 27 години, бях избрала да облека любимата си черна рокля – малко по-къса от обичайното, с дантела по ръкавите и яркочервено червило.

– Това не е подходящо за семейно събиране! – намеси се чичо ми Петър, докато майка ми нервно оправяше покривката на масата. – Ще ни изложиш пред хората!

– Не виждам какво толкова… – опитах се да кажа, но думите заседнаха в гърлото ми. Всички погледи се обърнаха към мен – някои осъдителни, други просто любопитни.

– Мария, ти си вече голяма жена. Не мислиш ли, че е време да се държиш по-сериозно? – добави брат ми Иван, който винаги беше бил примерният син.

В този момент имах чувството, че стоя пред невидимо жури. Всеки един от тях държеше в ръцете си лист с оценки – за външния ми вид, за поведението ми, за живота ми като цяло. А аз бях обвиняемата.

Седнах на масата с наведена глава. Баба ме погледна с топлите си очи и тихо прошепна:

– Не им обръщай внимание, дете. Важното е ти как се чувстваш.

Но думите ѝ потънаха в шума от разговори и смях. През цялата вечер усещах как мъжете в семейството ме наблюдават – все едно всяко мое движение е грешка. Дори когато станах да помогна с десерта, чух как чичо Петър прошепва на баща ми:

– Ако беше моя дъщеря, нямаше да излезе така от вкъщи.

В този момент чашата преля. Оставих чинията с тортата и излязох на балкона. Вдишах дълбоко студения въздух и се опитах да спра сълзите си. Защо всичко опира до това как изглеждам? Защо дрехите ми са по-важни от думите ми, от мечтите ми?

Телефонът ми иззвъня – беше приятелката ми Деси.

– Как е празникът? – попита тя весело.

– Кошмар. Всички ме съдят заради роклята ми. Чувствам се като престъпник.

– Знаеш ли колко пъти съм минавала през това? – отвърна тя. – Винаги ще има някой, който да ти каже какво трябва да носиш или как трябва да изглеждаш. Но само ти знаеш коя си.

Затворих телефона и се загледах в светлините на града. Спомних си първия път, когато поисках да бъда различна – когато отказах да нося униформата в училище и си сложих шарен шал. Тогава пак всички ме гледаха странно. Но аз бях щастлива.

Върнах се вътре с нова решителност. Седнах до баба и започнах разговор за нейната младост.

– Когато бях млада, носех плисирани поли и червени обувки – засмя се тя. – И тогава хората говореха. Но животът е твой, Мария. Само ти решаваш как да го живееш.

Баща ми ме погледна строго:

– Надявам се поне да не си така облечена и на работа.

– На работа ме ценят заради ума и труда ми, татко – отвърнах тихо. – Не заради дрехите.

Майка ми се приближи до мен след вечерята.

– Знам, че ти е трудно – прошепна тя. – Но понякога е по-лесно да се слееш с тълпата.

– А ако не искам? Ако искам да бъда себе си?

Тя въздъхна тежко:

– Тогава ще трябва да си силна.

През следващите дни думите им не ме напускаха. В офиса колежките обсъждаха новите тенденции, а аз се чудех дали някога ще дойде денят, в който жените няма да бъдат оценявани само по външния си вид.

Една вечер Иван ме потърси сам.

– Извинявай за онова… Просто… свикнали сме с други неща. Не знаем как да приемем промяната.

Погледнах го и видях в очите му несигурност.

– Промяната не е лесна за никого – казах му. – Но ако не започнем от семейството си, откъде?

Той кимна мълчаливо и си тръгна.

Седнах пред огледалото вкъщи и се загледах в отражението си. Видях жена, която още търси себе си сред чуждите очаквания и собствения си глас. Видях болка, но и сила.

Понякога се чудя: Колко още ще трябва да се борим за правото си да бъдем такива, каквито сме? Дали някога ще спрем да бъдем съдени от невидимото жури около нас?