Самотата между рафтовете: Историята на една библиотекарка

– Пак ли си сама, Мариела? – гласът на леля Сийка от съседния щанд ме извади от унеса ми. Бях се загледала в прозореца на библиотеката, където дъждът се стичаше по стъклото като сълзи. Усмихнах се криво, без да отвърна. Какво да ѝ кажа? Че самотата вече не ме боли, а е станала като стар пуловер – носиш го, защото е твой, макар да е изтъркан и никой не го забелязва.

Винаги съм била сама. Не защото така съм искала, а защото така се е случило. След университета се върнах в родния град – Панагюрище – за да се грижа за майка ми. Беше болна от диабет и краката ѝ вече не я държаха. Баща ми ни беше напуснал още когато бях на десет. Оттогава вкъщи беше тихо – прекалено тихо.

Първите години след завръщането си опитвах да излизам, да се срещам с хора. Имаше няколко мъже – Стефан от аптеката, който обичаше да разказва вицове; Петър, учителят по история, който все ме канеше на театър. Но нищо не потръгна. Винаги нещо се случваше – майка ми получаваше криза, аз трябваше да остана у дома, или просто усещах как между нас зее пропаст от неизказани думи и страхове.

С времето спрях да опитвам. Не защото не исках близост, а защото животът някак си се подреди… покрай мен. Работата в библиотеката беше моят остров – между книгите никой не пита защо си сам. Там хората идват и си отиват, оставят след себе си само мирис на хартия и шепот на страници.

Един ден, когато майка ми вече беше починала, а аз бях останала сама в апартамента с изгасналите ѝ цветя по перваза, започнах да усещам как тишината ме задушава. Започнах да боледувам – първо гърло, после стомахът ми отказа да работи както трябва. Лекарите казаха „нерви“, но аз знаех – това беше самота.

В този период спрях да вярвам, че може да ми се случи нещо хубаво. Станах невидима за света – дори съседите ме поздравяваха с половин уста. Единственото място, където се чувствах жива, беше библиотеката.

И тогава го видях за първи път. Беше сряда следобед, когато вратата се отвори и влезе непознат мъж – около петдесетте, с побеляла коса и очи, които сякаш търсеха нещо изгубено. Приближи се до гишето и попита:

– Извинете, имате ли „Време разделно“?

Гласът му беше топъл и малко дрезгав. Погледнах го – имаше онзи поглед на човек, който е преживял много. Подадох му книгата и той се усмихна:

– Благодаря ви. Отдавна не съм бил тук… Всичко е толкова променено.

– Книгите не се променят – отвърнах аз. – Само ние.

Той се засмя тихо:

– Може би затова ги обичам.

Започна да идва всеки вторник и четвъртък. Понякога взимаше книги за историята на България, друг път романи на Георги Господинов или Яна Язова. Постепенно започнахме да разговаряме повече – за литературата, за живота в малкия град, за това какво значи да остаряваш сам.

Казваше се Никола. Бил учител по физика в София, но след пенсионирането си се върнал в Панагюрище при болната си сестра. Разказваше ми за младостта си – за протестите през 90-те, за първата си любов, която заминала за Германия и никога не се върнала.

Една вечер останахме до късно в библиотеката. Навън валеше сняг, а вътре беше топло и миришеше на книги и кафе.

– Мариела – каза той тихо, докато подреждах книгите на рафта до него – ти някога страхувала ли си се от самотата?

Замръзнах с книга в ръка.

– Не знам дали се страхувам… По-скоро свикнах с нея. Като с белег – боли само когато го докоснеш.

Той кимна замислено.

– Аз все още се страхувам. Особено вечер, когато всичко утихне.

Погледнах го и за първи път усетих как между нас има нещо повече от думи – някаква тиха близост, която не изисква обяснения.

След тази вечер започнахме да излизаме заедно – разходки в парка, кафе в старата сладкарница „Роза“, където сервитьорката ни гледаше с любопитство. В града започнаха слухове – „Мариела най-после си намери човек“, „Никола пак е хлътнал“.

Сестра му обаче не беше доволна. Един ден ме спря на улицата:

– Знам какво правиш! Искаш да му вземеш апартамента ли? Той е добър човек, но лесно се подвежда!

Почувствах как бузите ми пламват от срам и гняв.

– Не искам нищо от него! Само компанията му…

Тя ме изгледа подозрително и тръгна без да каже нищо повече.

Тази случка ме разтърси. Започнах да избягвам Никола – връщах му книгите през колежката си, престанах да излизам след работа. Самотата отново ме обгърна като студена вода.

Една вечер той дойде пред дома ми с букет карамфили.

– Мариела… Защо бягаш? Какво толкова сме направили?

Погледнах го през сълзи:

– Хората говорят… Сестра ти…

Той хвана ръцете ми:

– Хората винаги ще говорят. Но ако ти си тръгнеш… тогава наистина ще остана сам.

Стояхме дълго мълчаливи под уличната лампа. После го прегърнах – за първи път от години позволих на някого да бъде близо до мен.

Днес вече не съм сама. Никола е до мен – четем книги заедно, спорим за политика и понякога просто мълчим в тишината на нашия малък свят.

Но често си мисля: ако бях останала затворена в страха си от хорското мнение, щях ли някога да усетя тази топлина? Колко от нас живеят живота си „обратно“ – покрай щастието?

А вие? Оставяте ли хорските приказки да ви спрат от това да бъдете щастливи?