Забравената майка: Историята на една самотна старост в София

– Мамо, сега не мога да говоря, имам среща – гласът на дъщеря ми Елена прозвуча студено и далечно по телефона. – Ще ти се обадя по-късно.

Този „по-късно“ така и не идваше. Седях на кухненската маса, загледана в чашата с чай, която отдавна бе изстинала. През прозореца се виждаше сивият блок отсреща, а навън дъждът тихо барабанеше по ламаринените первази. В София винаги е шумно, но в моя апартамент цареше тишина, която тежеше повече от всяка буря.

Преди години бях сигурна, че ще остарея сред смях и глъчка – с деца, внуци, празници и неделни обеди. Но реалността се оказа различна. Синът ми Георги живее само на две спирки с метрото, а внуците – Виктор и Марияна – са вече големи, но сякаш съм станала невидима за тях. Понякога си мисля, че ако изчезна, ще минат дни, преди някой да забележи.

– Мамо, не се сърди, работата ме затрупва – оправдаваше се Георги, когато най-накрая намереше време да ми звънне. – Ще дойдем някой уикенд.

Този уикенд така и не идваше. Всяка неделя приготвях любимите им кюфтета с картофено пюре и чаках. Часовникът тиктакаше бавно, а аз подреждах масата за четирима. После прибирах всичко обратно в хладилника и си лягах рано, за да не мисля.

Съседката ми баба Станка често ме канеше на кафе.

– Марийке, ела да си поговорим! – настояваше тя. – Не може така да се затваряш.

Но как да й обясня, че болката от самотата е по-силна от всяка болест? Че празната къща е като ехо на всичко пропуснато?

Един ден, докато разтребвах старите снимки, попаднах на писмо от покойния ми съпруг Иван. Беше ми го оставил преди години: „Мария, ако някога се почувстваш сама, спомни си колко си обичана.“ Разплаках се. Дали наистина съм била обичана? Или просто съм била необходима?

Вечерта телефонът иззвъня. Беше Марияна.

– Бабо, ще ми помогнеш ли с един проект по история? – попита тя плахо.

Сърцето ми подскочи. Не бях чувала гласа й от месеци.

– Разбира се, мило! Кога ще дойдеш?

– Утре след училище.

На следващия ден подредих стаята й така, както беше като малка – с любимата й възглавница и шоколадови бонбони на нощното шкафче. Когато влезе, Марияна ме прегърна силно.

– Извинявай, бабо… Знам, че не сме идвали често. Всички сме толкова заети…

– Знам, мила. Но ти винаги си добре дошла тук.

Докато работехме по проекта й за Априлското въстание, тя ме слушаше внимателно как разказвам спомени от моето детство – как сме крили книги под възглавницата и сме мечтали за по-добър живот. Видях сълзи в очите й.

– Бабо… ти си невероятна. Защо никога не съм знаела тези неща?

– Защото никой не пита старите хора за миналото им, Мариянче…

След този ден Марияна започна да идва по-често. Донесе и Виктор един път – двамата седяха на дивана и слушаха историите ми за софийските улици от едно време, за първите ми години като учителка в кварталното училище.

Елена също се обади след време.

– Мамо… Марияна ми каза колко хубаво сте си прекарали. Може ли да дойда и аз?

Гласът й беше несигурен, почти виновен.

– Разбира се, Ели. Вратата ми винаги е отворена за теб.

Тази вечер беше различна – смяхме се, спомняхме си стари случки, а Георги донесе домашно вино. За първи път от години апартаментът ми беше пълен с живот.

Но радостта беше горчива. Знаех, че това може да е временно – че пак ще дойдат дни на тишина и самота. Но вече не се страхувах толкова от тях.

Понякога си мисля: защо трябваше да стигна до ръба на отчаянието, за да ме забележат? Защо в България старите хора често са забравени от най-близките си? Дали някой ще промени това или ще продължим да живеем в паралелни светове – младите забързани, старите самотни?

Кажете ми… Вие какво мислите? Наистина ли е толкова трудно да отделим време за хората, които са ни дали всичко?