Защо любовницата, заради която мъжът напусна семейството си, е тъжна: Истината зад красивата фасада
– Не мога да повярвам, че го направих, – шепна си аз, докато стоя сама в тъмната кухня. Часът е два след полунощ, а тишината в апартамента ми е толкова плътна, че чувам как сърцето ми бие в гърдите. В ръката си стискам телефона, но не смея да му се обадя. Знам, че сега е при мен – при мен, а не при жена си. И въпреки това се чувствам по-самотна от всякога.
Казвам се Мария. На тридесет и пет години съм и до преди година вярвах, че съм независима жена, която не се нуждае от никого. Работя като архитект в София, имам хубав апартамент в Лозенец и приятели, които ме уважават. Или поне така си мислех. Всичко се промени в онзи дъждовен октомврийски следобед, когато срещнах Димитър.
Беше облечен с тъмносин костюм и носеше чадър с дървена дръжка – истински джентълмен. Влязох в малкото кафене на „Графа“, за да се скрия от дъжда, и той ми предложи място на своята маса. Усмихна ми се по онзи начин, който кара жените да забравят всичко останало. Започнахме да говорим за книги и музика, а разговорът ни беше толкова лек и естествен, че времето спря да съществува.
– Знаеш ли, Мария – каза ми той още на третата ни среща – аз съм женен. Имам дъщеря на дванадесет.
Трябваше да стана и да си тръгна. Но не го направих. Вместо това се засмях нервно и казах:
– Не търся нищо сериозно.
Лъжех го. Лъжех и себе си.
Седмиците минаваха, а срещите ни ставаха все по-чести. Димитър ми носеше цветя, пишеше ми стихове по имейл и ме караше да се чувствам специална. Всяка вечер чаках съобщението му: „Липсваш ми.“ Започнах да живея за тези мигове – за тайните разходки в Южния парк, за вечерите у дома с бутилка вино и музика на Щурците.
Но всяка приказка има своята цена. Скоро разбрах, че не мога да бъда просто „другата жена“. Започнах да ревнувам от жена му – Елена – която не познавах, но която беше част от всеки негов ден. Започнах да се питам какво й казва вечер, когато се прибира при нея. Дали я целува по челото? Дали й разказва за мен?
Една вечер не издържах и му казах:
– Не мога повече така. Или оставаш с мен, или всичко приключва.
Димитър ме погледна дълго и тежко въздъхна:
– Не знаеш какво искаш, Мария. Но аз знам какво искам.
Две седмици по-късно той напусна дома си. Дойде при мен с един куфар и очи пълни със страх.
– Всичко ще бъде наред – прошепнах му аз.
Но нищо не беше наред.
Първите дни бяха като меден месец. Готвехме заедно, гледахме филми до късно и се смеехме на глупави шеги. Но скоро реалността ни застигна. Димитър започна да получава обаждания от дъщеря си – плачеща, объркана, търсеща баща си. Елена му изпращаше гневни съобщения: „Как можа? Как ще обясниш това на детето?“
Всяка вечер усещах как между нас се настанява нещо студено и тежко – вина, която не можехме да изгоним. Димитър ставаше все по-мълчалив. Започна да спи на дивана под претекст, че трябва да работи до късно.
Една сутрин го чух да говори по телефона:
– Не плачи, мила… Татко ще дойде скоро… Обещавам…
Сърцето ми се сви. За първи път осъзнах колко много съм взела от едно дете – от едно семейство. Започнах да се питам дали любовта ни изобщо има шанс сред толкова болка.
Приятелите ми започнаха да ме избягват. На рождения ден на най-добрата ми приятелка Ива всички ме гледаха с укор или съжаление.
– Как можа да го направиш? – прошепна ми тя в кухнята.
– Не знам… Просто го обичах… – отвърнах аз със сълзи в очите.
– Любовта не е оправдание за всичко, Мария.
Вечерите станаха самотни и студени. Димитър все по-често отсъстваше – уж при дъщеря си, уж по работа. Веднъж го попитах:
– Ако можеше да върнеш времето назад, пак ли би избрал мен?
Той замълча дълго:
– Не знам… Всичко е толкова объркано…
Започнах да се чудя дали някога ще бъда щастлива с него или просто ще остана жената, заради която един мъж изгуби всичко.
Сега стоя тук – сама в тъмната кухня – и се питам: струваше ли си? Може ли любовта да бъде истинска върху основата на чужда болка? Или винаги ще остана тъжната любовница от чуждата приказка?
Кажете ми – има ли прошка за такива като мен? Или съдбата ни е винаги да бъдем сами?