Тридесет години любов, три години самота и едно неочаквано завръщане

— Не мога повече, Елена. Извинявай, но трябва да си тръгна.

Тези думи още отекват в главата ми, сякаш ги чух вчера, а не преди три години. Стоях в кухнята, държах чаша чай и гледах как Петър си събира багажа. Не плаках. Не можех. Сълзите ми бяха замръзнали някъде дълбоко вътре в мен. Само гледах как мъжът, с когото споделих тридесет години от живота си, затваря вратата след себе си.

— Защо? — прошепнах, но той вече беше излязъл.

Петър и аз се запознахме в завод „Балкан“ в Ловеч. Аз бях нова счетоводителка, той — майстор с опит и чувство за хумор, което разсмиваше цялата смяна. Влюбих се в него заради усмивката му и начина, по който ме караше да се чувствам важна. Сватбата ни беше скромна — само роднини и няколко приятели в малкия ни апартамент. После дойдоха децата — Мария и Даниел. Животът ни не беше лесен, но винаги бяхме заедно. Или поне така си мислех.

Първите години след промените бяха трудни. Петър остана без работа, аз започнах да чистя офиси, за да свързваме двата края. Имаше моменти, когато се карахме за пари, за децата, за глупости. Но винаги се сдобрявахме. Или поне така си мислех.

Когато децата пораснаха и заминаха — Мария в София, Даниел в Германия — останахме само двамата. Мислех си, че сега ще имаме време един за друг. Но Петър започна да се прибира все по-късно, да мълчи на масата, да гледа през мен. Питах го какво става, той само поклащаше глава.

В онази вечер, когато си тръгна, не даде обяснение. Остави ме с празен апартамент и още по-празно сърце. Съседките започнаха да шушукат:

— Чула ли си? Петър я оставил! Сигурно има друга.

— На тия години? Че кой ще го вземе?

Аз не казвах нищо. Само ходех на работа, прибирах се и гледах старите снимки. Понякога звънях на Мария или Даниел, но не им казвах колко ми е тежко. Не исках да ги тревожа.

Минаха три години. Научих се да живея сама — да пазарувам за един човек, да вечерям сама пред телевизора, да оправям леглото само от едната страна. Започнах да ходя на народни танци с жените от квартала, за да не полудея от самота.

Една неделя следобед звънна на вратата. Отворих — Петър стоеше пред мен, по-стар, посивял, с очи пълни със съжаление.

— Може ли да поговорим?

Стоях като вцепенена.

— Какво искаш?

— Направих огромна грешка, Елена. Моля те… Може ли да ми дадеш втори шанс?

Седнахме на масата — същата маса, на която някога вечеряхме четиримата. Той ми разказа всичко: бил объркан, чувствал се ненужен след като децата заминали, мислел си, че животът му е свършил. Запознал се с една жена — Маргарита от съседния блок. Били заедно година и половина, но тя го изгонила след поредния му пристъп на мълчание и тъга.

— Разбрах колко много съм загубил — каза той тихо. — Само ти ми липсваше през цялото време.

Гледах го дълго. В мен бушуваха гняв и обида, но и нещо друго — спомените за всички хубави моменти заедно.

— Знаеш ли какво беше тук без теб? — попитах го с пресипнал глас. — Три години самота… Три години въпроси без отговор…

Той наведе глава:

— Знам… Не заслужавам прошка. Но ако можеш…

През следващите дни не можех да спя. Приятелките ми казваха:

— Луда ли си? Ще го върнеш след всичко?

Мария плака по телефона:

— Мамо, не го пускай обратно! Той те нарани!

Даниел беше по-сдържан:

— Това е твое решение… Но помисли добре.

Всяка вечер седях сама в хола и се чудех: мога ли да простя? Мога ли пак да му вярвам? Или ще живея до края на живота си с празно място до себе си?

Петър идваше всеки ден — носеше цветя, готвеше любимите ми ястия, оправяше дребни неща из апартамента. Виждах колко се старае… Но дали това е достатъчно?

Една вечер седнахме на балкона и той прошепна:

— Ако трябва цял живот ще ти доказвам, че съжалявам.

Погледнах го дълго. В този момент разбрах — няма правилен отговор. Само аз мога да реша дали да дам втори шанс или да продължа сама.

Скъпи читатели… Вие бихте ли простили? Или има рани, които никога не зарастват?