Синът ми е домакиня: Къде сбъркахме като родители?

– Георги, пак ли ти ще миеш чиниите? – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках, докато стоях на прага на кухнята им. Беше събота вечер, а аз бях дошла на гости с надеждата да видя сина си усмихнат, отпочинал, може би дори горд баща. Вместо това го заварих приведен над мивката, с ръце в сапунена вода, докато Ива седеше на дивана с телефон в ръка.

Той не ме погледна. Само въздъхна тихо и продължи да търка упоритата мазнина от тигана.

– Мамо, не е голяма работа – промълви той. – Ива е уморена от работа.

– А ти? Ти не работиш ли? – не се сдържах.

Ива се намеси с равнодушен тон:
– Георги обича да поддържа реда. Аз не съм толкова педантична.

Погледнах я. Красиво момиче, умно, но с твърд поглед. От първия ден усещах някаква стена между нас. Не беше злобна, но беше студена. Сякаш никога не ме прие като част от живота си.

Вечерята мина в напрежение. Георги сервираше, отсервираше, дори изхвърли боклука. Ива не стана нито веднъж от масата. Когато си тръгнах, целунах го по челото и прошепнах:

– Сине, ако имаш нужда да поговориш… винаги съм тук.

Той само кимна и затвори вратата след мен. Вървях към вкъщи със свито сърце. Къде сбъркахме? Винаги сме го учили да уважава жените, да помага вкъщи. Но това тук не беше помощ – беше подчинение.

Дните минаваха. Все по-рядко го виждах усмихнат. Започнах да забелязвам сенки под очите му. Малкият му брат, Петър, също забеляза промяната.

– Мамо, Георги е като призрак – каза ми една вечер. – Не е щастлив.

– Знам – отвърнах аз. – Но какво мога да направя? Ако се намеся прекалено, ще го отблъсна.

Една неделя реших да поговоря с него насаме. Поканих го на кафе в любимата ни сладкарница.

– Георги, кажи ми честно – щастлив ли си?

Той се усмихна тъжно:
– Мамо, не е толкова зле. Ива е под стрес от работата си. Аз… просто искам да ѝ помогна.

– Но ти правиш всичко! Тя не те уважава! Не виждаш ли?

Той замълча дълго.
– Може би така е по-лесно… Ако ѝ противореча, става скандал. Не искам да се караме.

Почувствах се безсилна. Всяка майка иска детето ѝ да е щастливо. Но какво правиш, когато виждаш как синът ти се превръща в сянка от себе си?

Започнах да говоря с приятелки. Оказа се, че не съм единствената с подобен проблем. Една от тях ми каза:
– Мария, ако продължава така, ще го загубиш напълно. Или ще се разболее.

Реших да поговоря с Ива. Поканих я на чай у дома.

– Ива, знаеш колко обичам Георги – започнах внимателно. – Но виждам, че той е изморен… Може би трябва да разделите задълженията?

Тя ме погледна хладно:
– Това са наши неща. Не се месете.

Почувствах се унизена и ядосана едновременно. Но знаех, че ако натискам още, Георги ще страда още повече.

Минаха месеци. Георги започна да боледува често – настинки, безсъние, тревожност. Един ден дойде при мен разстроен:
– Мамо… не знам какво да правя вече. Чувствам се като робот у дома.

Прегърнах го силно:
– Сине, заслужаваш уважение и любов. Не си длъжен да търпиш всичко това.

Той плака на рамото ми като малко дете. За първи път от години.

Петър също се включи:
– Бате, ако трябва – ела при мен за известно време! Ще си помислиш на спокойствие.

Георги се поколеба няколко дни и накрая прие. За първи път от години спа спокойно.

Ива звънна разгневена:
– Какво сте му наговорили? Вие сте виновни!

Опитах се да ѝ обясня:
– Никой не е виновен. Просто Георги има нужда от почивка и уважение.

Последваха седмици на напрежение и разговори между тях двамата. Георги започна да ходи на психолог – сам го поиска. Постепенно намери сили да постави граници в отношенията им.

Днес не знам дали бракът им ще оцелее. Но знам едно – синът ми отново започна да се усмихва. Започна да живее за себе си, а не само за другите.

Понякога се питам: Дали прекалената доброта не води до самоунищожение? Кога помощта става вредна? Как бихте постъпили вие на мое място?