Когато започнаха да изчезват неща от дома ни: Истината, която разтърси семейството ми

– Не може да е истина! – изкрещях, докато гледах кадрите от камерата на телефона си. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. В този момент жена ми, Ася, стоеше до мен, стиснала устни, очите ѝ пълни със сълзи. На екрана ясно се виждаше как сестра ми Боряна, с бебето в ръце, бързо мушка портфейла ми в чантата си. Не беше първият път. Не беше и вторият.

Всичко започна преди няколко месеца. Първо изчезнаха няколко банкноти от портмонето ми. После забелязах, че липсват златните обеци на Ася – подарък от майка ѝ за сватбата ни. Обвинявах себе си, че съм разсеян, а Ася – че е забравила къде ги е сложила. Но когато започнаха да изчезват и дребни неща – часовникът на баща ми, няколко бутилки скъп алкохол, дори детски играчки, които бяхме купили за племенника си – вече не можех да си затварям очите.

– Може би някой от майсторите? – предположи Ася една вечер, докато подреждахме кухнята.
– Или някой от съседите? – добавих аз, макар че знаех колко абсурдно звучи.

Но истината беше, че единствените хора, които имаха достъп до дома ни, бяха Боряна и съпругът ѝ Любо. Те често идваха на гости – уж за да видят бебето, уж за да се порадват на домашния уют. Боряна винаги се оплакваше: „Любо пак не донесе достатъчно пари този месец… Бебето има нужда от нови дрешки… Мама не може да ни помогне…“

Аз обаче бях твърд. След като ѝ дадох няколко заема и така и не ги върна, спрях да ѝ давам пари. Ася ме упрекваше:
– Все пак ти е сестра! Как можеш да я оставиш така?
– Точно защото ми е сестра! Ако ѝ давам всеки път, никога няма да се научи да се справя сама!

Скандалите вкъщи зачестиха. Ася страдаше – тя обичаше Боряна като своя сестра. Аз се чувствах предаден и объркан. Но когато изчезна златната верижка на Ася – единственото нещо, което ѝ беше останало от покойния ѝ баща – решихме да сложим камери.

Първата седмица нищо не се случи. Втората седмица Боряна дойде с бебето. Любо остана долу в колата – „Бързаме, имаме работа“, каза тя. След като си тръгнаха, прегледах записите.

Там беше всичко: как Боряна влиза в спалнята ни под претекст, че ще смени памперса на бебето; как бърка в чекмеджето на нощното шкафче; как прибира в чантата си малка кутия с бижута; как оглежда нервно към вратата.

Не можех да повярвам. Това беше моето момиче – сестра ми, с която сме делили една стая като деца, която ме е защитавала в училище, която ме е прегръщала, когато почина баща ни.

Ася плачеше безутешно:
– Как можа? Защо?
– Не знам… – прошепнах аз. – Не знам дали искам да знам.

Седяхме цяла нощ и обсъждахме какво да правим. Да ѝ кажем ли? Да покажем ли записите на Любо? Да извикаме полиция? Или просто да ѝ простим?

На следващия ден Боряна дойде пак. Този път я посрещнах хладно:
– Трябва да поговорим.
Тя се сепна:
– Какво има?
– Знам какво правиш. Видях всичко.

Очите ѝ се разшириха от ужас. За миг помислих, че ще припадне. После избухна в плач:
– Моля те… Не казвай на Любо! Той ще ме напусне! Не знаеш какво е… Той харчи всичко за себе си! Аз нямам нищо! Бях отчаяна…

Стоях като вцепенен. В този момент разбрах колко дълбоко са раните в нашето семейство. Не беше само кражбата – беше липсата на доверие, на подкрепа, на истинска близост.

Ася я прегърна през сълзи:
– Защо не ни каза? Защо не поиска помощ?
– Вие вече не ми вярвахте… – прошепна Боряна.

Последваха дни на тежки разговори. Любо разбра всичко и избухна:
– Срам ме е! Как можа да ни изложиш така?
Боряна се сви в себе си:
– Ти никога не ме чу! Никога не ме попита как съм!

Майка ни плака с дни. Роднините шушукаха зад гърба ни. Аз се чувствах виновен – дали можех да предотвратя всичко това? Дали ако бях по-мек, ако бях по-внимателен към сестра си…

Сега Боряна ходи на психолог. Любо обеща да се промени. Ася и аз още се учим да прощаваме – на нея и на себе си.

Понякога нощем лежа буден и се питам: Колко лесно може едно семейство да се разпадне заради липсата на доверие? И дали някога ще можем отново да бъдем истински близки?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли прошката да излекува толкова дълбока рана?