Богатството на тъщата и тъста: История за гордост, любов и самота

– Мамо, не мога повече. Наистина не мога! – гласът ми трепереше, докато стисках слушалката. Бях седнала на кухненската маса в малкия апартамент под наем в Кючук Париж, а навън дъждът удряше прозорците така, сякаш искаше да ме накаже за слабостта ми.

– Мария, казах ти вече – трябва да се научиш сама да се справяш. Ние с баща ти сме минали през много по-тежки времена. – Гласът на майка ми беше хладен, почти безчувствен. – Не можеш цял живот да разчиташ на нас.

Затворих телефона и се разплаках. Не от яд, а от отчаяние. Бях на 29, с диплома по архитектура и работа в малко студио, където шефът ми – бай Стефан – всеки ден ми напомняше колко съм „късметлийка“, че изобщо имам работа. Заплатата ми стигаше едва-едва за наема и сметките. А родителите ми? Те живееха в триетажна къща в „Беломорски“, караха нови коли и всяка година ходеха на почивка в Италия или Гърция.

Случвало се е приятелките ми да ме питат: „Мария, защо не поискаш помощ? Те са ти родители!“. Но аз винаги се усмихвах и казвах: „Те вярват в мен“. Истината беше по-горчива – вярваха в собствената си философия, че човек трябва сам да си извоюва всичко.

Един ден, след поредната безсънна нощ, реших да отида при тях. Влязох в просторния хол, където майка ми четеше списание, а баща ми гледаше новините.

– Мамо, тате… – започнах плахо. – Имам нужда от помощ. Наистина съм на ръба. Ако не платя наема до края на седмицата, ще ме изгонят.

Баща ми свали очилата си и ме погледна строго:

– Мария, ние сме ти дали образование. Дали сме ти възпитание. Не можем цял живот да те спасяваме. Трябва да се научиш да оцеляваш сама.

Майка ми кимна:

– Ако сега ти дадем пари, после пак ще поискаш. Животът не е лесен.

В този момент почувствах как нещо в мен се чупи. Не бях разглезено дете – никога не съм искала скъпи дрехи или коли. Просто исках малко подкрепа. Излязох от къщата им с усещането, че съм напълно сама на този свят.

Вечерта седях в кухнята и гледах празния хладилник. Телефонът звънна – беше приятелят ми Петър.

– Как си? – попита той тихо.

– Не знам… Чувствам се като провал. Всички около мен получават помощ от семействата си. Само аз трябва да се боря сама.

– Може би трябва да поговориш с тях още веднъж?

– Не мога повече да се унижавам, Пете. Не мога.

След няколко дни получих писмо за напускане от хазяйката. Събрах багажа си в две чанти и тръгнах към гарата. Нямах къде да отида. Петър ме прие временно у тях, но майка му не беше особено доволна.

– Мария е добро момиче, но трябва да си намери собствен път – каза тя една вечер на вечеря.

Чувствах се като товар за всички. Започнах да работя допълнително като сервитьорка в малко кафене до Сахат тепе. Работех по 12 часа на ден, а вечер се прибирах изтощена и плачех тихо в банята.

Една сутрин видях майка си пред кафенето. Беше облечена елегантно, с ново палто и скъпа чанта.

– Мария, какво правиш тук? – попита тя с изненада.

– Работя – отвърнах студено.

– Но ти си архитект!

– Да, но това не плаща сметките ми.

Погледна ме дълго и после каза:

– Може би си права… Може би сме били твърде строги…

Но думите й не ме стоплиха. Бях вече пречупена.

С времето започнах да се справям по-добре. Намерих по-добра работа, преместих се в малък апартамент с Петър. Но белезите останаха. Всяка Коледа ходех при родителите си с усмивка, но вътре в мен имаше празнота.

Една вечер баща ми ме попита:

– Прости ли ни?

Погледнах го дълго и отвърнах:

– Не знам… Може би някой ден.

Сега често се питам: Дали гордостта си струваше всичко това? Дали родителската любов трябва да има граници? Какво бихте направили вие на мое място?