Мъжът ми се скара с моето семейство без причина: Сега отказва да ги вижда
– Не искам повече да ги виждам! – гласът на Стефан отекна в малката ни кухня, докато чиниите от вечерята още не бяха изстинали.
Стоях срещу него, с ръце, стиснати в юмруци, и се опитвах да не заплача. Майка ми и баща ми току-що си бяха тръгнали, а въздухът беше натежал от неизказани думи. Никога не съм си представяла, че ще стигнем дотук. Три години живеем заедно, купихме си апартамент в „Младост“, изплащаме ипотека, имаме хубави работи – аз съм учителка, той е инженер. Всичко изглеждаше наред, докато една вечер не се превърна в кошмар.
– Защо, Стефане? Какво толкова казаха? – гласът ми трепереше.
Той ме погледна с онзи леден поглед, който се появяваше само когато нещо го беше наранило дълбоко.
– Те винаги ме гледат като натрапник. Майка ти все намира за какво да ме упрекне – че не съм сменил крушката в коридора, че не съм ти купил цветя за рождения ден. А баща ти… той дори не ме поздрави като хората днес!
– Това са дреболии… – опитах се да го успокоя, но думите увиснаха във въздуха.
– За теб може да са дреболии! За мен не са! – извика той и тресна вратата на спалнята.
Останах сама в кухнята, с разпилени салфетки и недоизпити чаши. Спомних си как майка ми се опита да му предложи още една порция мусака, а той отказа рязко. Баща ми мълчаливо ядеше, без да вдига поглед. Винаги е бил затворен човек, но тази вечер напрежението беше осезаемо.
На следващия ден майка ми ми звънна.
– Какво става, Мария? Стефан изглеждаше много ядосан…
– Не знам, мамо. Моля те, не го приемай лично. Просто… има си своите моменти.
– Миличка, ти си ни единственото дете. Не искаме да те губим…
Сълзите напираха в очите ми. Обичам родителите си. Те са ми дали всичко – възпитание, подкрепа, дом. Но обичам и Стефан. Той е моят избор, моят живот.
Дните минаваха в мълчание. Стефан стана още по-затворен. Вечер гледахме телевизия без да си говорим. Аз се прибирах по-късно от работа, за да избегна напрежението вкъщи. Родителите ми спряха да ме канят на семейни събирания – усещах, че не искат да ме поставят в неудобно положение.
Една вечер събрах смелост и заговорих Стефан:
– Не можем така. Не мога да избирам между теб и семейството си.
Той въздъхна тежко.
– Мария, аз те обичам. Но не мога да търпя това отношение. Чувствам се чужд в твоя свят.
– А ти опита ли поне малко да ги разбереш? Те са ми родители! Може би просто искат най-доброто за мен…
– Не знам… – отвърна той тихо. – Може би проблемът е в мен. Но не мога да се преструвам.
Седнах до него и хванах ръката му.
– Ако наистина ме обичаш, ще намериш начин да се помиришиш с тях. Не заради тях – заради мен.
Той не каза нищо. Само стана и излезе на балкона.
Седмици наред живеехме като непознати. Родителите ми питаха за мен чрез съседката ни леля Гинка. На работа колежките ми забелязаха, че съм разсеяна и тъжна.
Една неделя реших да отида при родителите си сама. Майка ми ме прегърна силно на прага.
– Мамо, какво да правя? Обичам го, но не мога без вас…
Баща ми седеше мълчаливо до прозореца.
– Дъще – каза той тихо – понякога хората просто не могат да се разберат. Но ти трябва да решиш кое е по-важно за теб.
Върнах се у дома объркана и с тежест в гърдите. Стефан ме чакаше в хола.
– Говорих с един приятел – започна той несигурно. – Може би трябва да опитаме семейна терапия…
Погледнах го изненадано. За първи път виждах желание за промяна.
– Ще опитаме ли заедно?
Той кимна и за първи път от месеци усетих надежда.
Сега сме на прага на ново начало. Не знам дали ще успеем да изгладим отношенията между Стефан и родителите ми. Но знам едно – не искам повече да живея между два свята.
Понякога се питам: възможно ли е любовта да победи гордостта? Или винаги ще има някой, който трябва да направи жертва? Какво бихте направили на мое място?