Татко казваше: „Остави, сине. Това е мъжка работа.“ – Историята на едно семейство, разкъсвано между традициите и промяната

– Остави, сине. Това е мъжка работа! – гласът на баща ми, строг и категоричен, проряза двора ни в Костинброд като нож. Стоях до прозореца, с престилка на кръста, а ръцете ми трепереха над купата със салата. Беше поредната неделя, когато цялото семейство се събираше за барбекюто на двора. Слънцето прежуряше, а димът от скарата се виеше като змия над главите ни.

Съпругът ми, Петър, стоеше до баща ми с щипките в ръка, готов да обърне кюфтетата. Но татко го избута леко встрани, сякаш беше момче, което не разбира от истински неща. Петър се усмихна неловко и се върна при мен.

– Не се ядосвай, Мария – прошепна ми той. – Просто така е свикнал.

Но аз кипях отвътре. Винаги беше така. Още от дете помня как татко нареждаше кой какво да прави. Аз бях „Тиквичка“ – неговото момиченце, което трябва да слуша и да не задава въпроси. Майка ми – винаги тиха, винаги в сянката му. Брат ми – гордостта на баща ни, но и той често не можеше да угоди на строгите му изисквания.

Когато бях на три години, мислех, че името ми е „Тиквичка“. Така ме викаше татко – с любов, но и с нотка на притежание. С годините започнах да усещам тежестта на тази гальовност. Всяко негово „Това е мъжка работа“ или „Жените не разбират от такива неща“ ме караше да се чувствам малка и безсилна.

Петър беше различен. Запознахме се в университета в София – той беше от Пловдив, с широки възгледи и мек характер. Още от началото знаех, че ще имаме трудности с баща ми. Но не предполагах колко дълбоки ще са раните.

Първата ни Коледа като семейство прекарахме у нас. Баща ми настоя Петър да реже прасето заедно с него. Петър никога не беше правил това – в тяхното семейство такива неща не се правеха. Татко го гледаше с презрение:

– Какъв мъж си ти, ако не можеш да заколиш прасе?

Петър пребледня, а аз се почувствах сякаш съм между два огъня. Опитах се да защитя съпруга си:

– Тате, не всеки трябва да прави едно и също…

– Мълчи, Тиквичке! Жените не разбират от това!

Майка ми ме хвана за ръката под масата и тихо прошепна:

– Не се карай с баща си. Няма смисъл.

Но аз вече не можех да мълча. Всяка година беше едно и също – баща ми определяше правилата, а ние всички танцувахме по свирката му. Петър ставаше все по-затворен, а аз усещах как любовта ни се изплъзва между пръстите ми.

Една вечер след поредния скандал Петър ме погледна уморено:

– Мария, докога ще живеем по неговите правила? Не мога повече…

Сълзите напълниха очите ми. Обичах Петър, но обичах и баща си – по свой начин. Не исках да избирам между тях.

Реших да говоря с татко. Седнахме на двора, където миришеше на печени чушки и есенни листа.

– Тате… защо винаги трябва ти да решаваш? Защо не можеш да приемеш Петър такъв, какъвто е?

Той ме погледна дълго, после въздъхна:

– Защото така съм научен, Мария. Мъжът трябва да е силен. Да води семейството.

– Ами ако силата е в това да приемеш другия? Ако любовта е по-важна от традицията?

Той замълча. За първи път видях несигурност в очите му.

Дните минаваха бавно. Петър започна да избягва семейните събирания. Майка ми страдаше мълчаливо – тя никога не се оплакваше, но виждах болката й.

Една сутрин я намерих в кухнята със снимка от младостта й.

– Мислиш ли, че сгрешихме някъде? – попита ме тя тихо.

– Не знам, мамо… Просто светът се променя.

В крайна сметка решихме да се преместим в Пловдив – далеч от баща ми и неговите правила. Беше тежко решение. На тръгване татко стоеше на прага и не каза нищо. Само ме прегърна силно и прошепна:

– Винаги ще си ми Тиквичка…

В новия град започнахме начисто. Но белезите останаха. Често се питам: можеше ли да направя повече? Можеше ли баща ми някога да разбере?

Сега седя на балкона ни в Пловдив и гледам как Петър играе с нашия син на двора. Чувствам топлина и тъга едновременно.

Понякога си мисля: Дали някога ще скъсаме оковите на старите традиции? Или винаги ще носим белезите им в себе си?