Капризът на едно дете, който разруши приятелството ни

„Не може ли просто да си играе сама или да гледа малко анимации?“, изръмжа Георги, докато се опитвах да успокоя Мария, която за пореден път настояваше да дойде у нас с дъщеря си. Беше събота сутрин, а аз вече усещах как напрежението се натрупва в гърдите ми. Дъщеря ѝ, малката Елица, беше на три и откакто се роди, Мария сякаш забрави, че съществувам като отделен човек. Всичко се въртеше около детето – разговорите, срещите, дори снимките в социалните мрежи.

Преди години с Мария бяхме неразделни – споделяхме всичко, смеехме се до сълзи, мечтаехме за бъдещето. Но след като тя стана майка, нещо се промени. Всяка наша среща се превръщаше в театър на детските капризи: „Искам това!“, „Не искам онова!“, „Мамо, виж ме!“. Мария не забелязваше как всички около нея се уморяват от постоянните ѝ опити да угоди на Елица. А аз… аз започнах да се чувствам невидима.

Една вечер седях пред компютъра и безцелно скролвах във Facebook. Всички профилни снимки на Мария бяха с Елица – на плажа, в парка, у дома. Дори корицата ѝ беше колаж от усмивките на дъщеря ѝ. В този момент ме връхлетя осъзнаването – Мария беше обсебена от детето си. Не просто горда майка, а човек, който е забравил себе си и всички останали.

На следващия ден тя ми писа: „Може ли да дойдем у вас? Елица много иска да види кучето ви.“ Погледнах Георги. Той въздъхна тежко: „Пак ли? Не можем ли поне веднъж да си починем?“. Усетих как гневът му кипи под повърхността. Знаех, че е прав – домът ни се беше превърнал в детска площадка, а спокойствието ни – в мираж.

Когато Мария пристигна, Елица веднага започна да тича из стаята, да дърпа кучето за опашката и да разхвърля играчките. Георги се опита да я игнорира, но накрая не издържа: „Мария, не може ли поне малко да я оставиш сама? Или да ѝ пуснеш някой филм?“. Мария го изгледа така, сякаш я беше ударил. „Това е дете!“, изсъска тя. „Не мога да я оставя сама!“. Аз стоях между тях като заложник на чуждите емоции.

След този инцидент нещата вече не бяха същите. Мария спря да ми пише толкова често. Аз също се отдръпнах – чувствах се виновна, но и облекчена. Веднъж я видях в парка с други майки – всички говореха само за памперси, зъбки и детски градини. Опитах се да се включа в разговора, но бях невидима. Вечерта Георги ме попита: „Защо ти е такова приятелство? Тя вече не е същата.“

Започнах да се питам дали аз съм лошата. Дали ревнувам от детето ѝ? Или просто ми липсваше онази Мария, с която можехме да говорим за всичко – за книги, за музика, за мечти. Сега всичко беше сведено до едно име – Елица.

Една вечер реших да ѝ пиша: „Мария, липсваш ми. Може ли понякога да бъдем само двете?“. Отговорът ѝ беше кратък: „Не мога да оставя Елица сама. Тя има нужда от мен.“

Тогава разбрах – приятелството ни беше приключило. Не заради мен или заради Георги, а защото Мария вече не можеше да бъде просто приятелка. Тя беше майка преди всичко друго.

Сега често се чудя: Дали едно дете може наистина да разруши приятелство? Или просто животът ни променя така, че вече не можем да бъдем същите? Какво мислите вие?