Майка ми броеше всяка стотинка, а аз платих цената

– Пак ли ще ядем леща? – изтървах се аз, докато майка ми сипваше поредната купичка от евтиното ядене. Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Тя не каза нищо, само ме погледна с онзи уморен поглед, който познавах толкова добре. В този момент осъзнах колко много мразя тази тишина между нас – тишина, натежала от неизказани думи и стари обиди.

Израснах в Люлин, в малък двустаен апартамент, където всяка стотинка се броеше. Майка ми работеше като счетоводителка в една държавна фирма и често носеше работа вкъщи. Баща ми си тръгна, когато бях на осем, и оттогава тя пое всичко сама. Никога не се оплакваше, но виждах как ръцете ѝ треперят вечер, когато брои парите за хляб и сметки.

Детството ми беше низ от лишения. Носех дрехите на братовчед ми Петър – винаги прекалено големи или вече протрити. В училище децата се смееха на якето ми с кръпки. „Мама казва, че е здраво“, отвръщах им, но вътрешно кипях от срам. Никога не съм ходил на зелено училище или екскурзия – „Скъпо е“, казваше майка ми. Вместо това прекарвах ваканциите вкъщи, гледайки през прозореца как другите деца играят навън с нови топки и колелета.

Веднъж я попитах защо не можем да си позволим нищо хубаво. Тя въздъхна тежко и каза:
– Защото трябва да мислим за утре. Ако не спестяваме сега, после ще е още по-трудно.

Тогава не разбирах. Сега съм на 28 и още не съм сигурен дали разбирам напълно. Завърших икономика в УНСС – майка ми настояваше да уча нещо „сигурно“. Работя в банка, имам стабилна заплата, но все още усещам онзи страх да не остана без пари. Понякога се улавям, че купувам най-евтиното сирене или че отказвам покана за кафе с колеги, защото „може да потрябват тези пет лева“.

Майка ми все още живее в същия апартамент. Пенсията ѝ е малка, но тя продължава да спестява – държи парите си в буркан под леглото. Когато я посещавам, винаги ме посреща с чиния леща или картофена яхния. Веднъж ѝ донесох торта за рождения ѝ ден – тя се разплака и каза:
– Защо си харчил пари за глупости? Можеше да ги спестиш.

В този момент избухнах:
– Не всичко е пари! Писна ми цял живот да броим стотинките! Не разбираш ли, че така ме лиши от всичко хубаво?

Тя замълча дълго. После тихо каза:
– Мислех, че така ще ти дам сигурност…

Не знаех какво да отговоря. Сигурност ли беше това? Или страх? Защото аз израснах със страха да не остана без нищо – страх, който още ме преследва.

Сега често спорим за дреболии – за това дали да си купя нови обувки или да отида на почивка. Тя все повтаря:
– Пари лесно се харчат, трудно се изкарват.

А аз си мисля: а животът кога се живее? Колко струва едно детство без спомени от море или планина? Колко струва една майчина прегръдка вместо поредната сметка?

Понякога я гледам как седи сама пред телевизора и си мисля дали не съм твърде жесток. Дали не съм неблагодарен за жертвите ѝ? Но после си спомням всички онези вечери, когато се молех да имаме поне веднъж пица или сладолед като другите семейства.

Една вечер я попитах:
– Мамо, щастлива ли си?
Тя ме погледна изненадано:
– Щастлива съм, че ти си добре.
– А ти самата?
Тя замълча. После каза:
– Не знам… Свикнах така.

Тези думи ме преследват. Свикнах така… Колко от нас са свикнали да живеят в лишения и страхове, само защото така са ги учили? Колко от нас броят стотинките и забравят да живеят?

Сега се опитвам да променя нещо – позволявам си малки радости: кафе с приятели, нова риза от мола, уикенд извън София. Но винаги някъде дълбоко в мен остава онзи глас: „Не харчи излишно! Може да потрябва.“

Понякога се чудя дали някога ще се освободя от този страх. Дали ще мога да простя на майка ми за всички лишения? Или просто ще предам този модел нататък?

Може би най-голямата цена не са парите, които сме спестили… а животът, който сме изпуснали междувременно.

Как мислите – заслужава ли си сигурността цената на едно изгубено детство? Или трябва да намерим баланса между спестяване и живеене?