Когато любовта си тръгне на 62: Развод след 35 години брак

– Пак ли ще стоим сами вкъщи на Нова година? – попитах Иван, докато слагах купичката с вода пред кучето на децата ни. Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Той не отговори веднага, само въздъхна тежко и се загледа през прозореца към празната улица.

– Може би трябва да отидем до гробищата – каза най-накрая. – Да запалим свещ на мама и тате.

Погледнах го изненадано. Беше студено, навън валеше ситен сняг, а аз се чувствах уморена и стара. Но не спорих. След 35 години заедно бях свикнала да преглъщам желанията си в името на мира.

Докато карахме през празния град, тишината между нас беше по-плътна от всякога. Помислих си: „Това ли е животът ми? Това ли остана от нас?“

На гробищата Иван стоя дълго пред надгробните плочи, мълчалив и замислен. Аз се въртях неспокойно, усещайки как студът пропълзява по костите ми. Когато тръгнахме обратно към колата, той спря и ме погледна право в очите.

– Мария, не мога повече така – каза тихо. – Не съм щастлив. Не сме щастливи. Искам развод.

Сякаш някой ме удари в стомаха. За миг не можах да дишам.

– Какво говориш? – прошепнах. – След всичко… след толкова години?

– Точно заради това – отвърна той. – Пропиляхме си живота в рутина, в мълчание. Децата пораснаха, всеки си има свой свят. А ние… ние сме като непознати.

Върнахме се у дома безмълвни. Кучето ни посрещна с радостен лай, но аз едва го погалих. Седнах на дивана и се загледах в украсената елха – светлините ѝ ми се сториха подигравателно весели.

През следващите дни Иван беше необичайно тих. Не се карахме, не спорехме – просто съществувахме един до друг като сенки. Децата ни – Петя и Георги – звъняха да питат как сме, но не им казах нищо. Как да кажеш на децата си, че родителите им се развеждат на 62 и 68?

Една вечер седнахме на масата за вечеря. Иван бутна чинията си настрани.

– Мария, не те обвинявам за нищо – каза той. – Просто… чувствам се празен. Искам да опитам да живея по друг начин, докато още мога.

– А аз? – попитах с треперещ глас. – Аз какво да правя?

Той сви рамене безпомощно.

– Не знам… Може би и ти ще намериш нещо ново за себе си.

В този момент го намразих и обикнах едновременно. Защото знаех, че е прав – животът ни беше станал безцветен, но нямах сили да го променя.

Когато казахме на децата, Петя избухна в сълзи:

– Как може? На тази възраст? Защо сега?

Георги беше по-сдържан:

– Ако това ще ви направи по-щастливи… Но не разбивате ли всичко, което сте градили?

Седмици наред живеехме като съквартиранти. Иван започна да излиза повече – срещаше се със стари приятели, ходеше на разходки из Борисовата градина, дори се записа на курс по рисуване в читалището. Аз останах сама вкъщи с тишината и спомените.

Започнах да ровя из старите албуми – снимки от морето в Созопол, от първия учебен ден на Петя, от абитуриентската на Георги… Усетих как гневът ми се сменя с тъга и страх. Какво ще правя сама? Кой съм аз без Иван?

Една сутрин получих съобщение от стара приятелка:

„Мария, чух какво става… Ако имаш нужда от компания, обади се.“

Реших да приема поканата ѝ за кафе. Говорихме с часове за всичко – за младостта, за разочарованията, за това как животът ни е минал в грижи за другите.

– Знаеш ли – каза тя накрая, – може би това е шанс да помислиш за себе си най-накрая.

Върнах се у дома с нова мисъл в главата: „Ами ако това не е краят? Ами ако е начало?“

Постепенно започнах да излизам повече – записах се на курс по керамика в местното читалище, започнах да ходя на разходки из Южния парк сама или с приятелки. Понякога вечер усещах празнотата до себе си в леглото като огромна пропаст, но вече не плачех толкова често.

Разводът мина тихо и без скандали. Разделихме апартамента и спестяванията справедливо. Иван се премести в малък двустаен в Лозенец. Виждаме се понякога по семейни поводи – вече като познати с общо минало.

Днес съм на 62 и все още се уча да бъда сама със себе си. Понякога ме обзема страх от бъдещето, понякога усещам странна свобода.

Питам се: Можем ли някога напълно да започнем отначало? Или винаги носим със себе си сенките на миналото?

Какво бихте направили вие на мое място?