Когато домът се превърне в спомен: Историята на един баща и неговата дъщеря

— Татко, не можем повече така! — гласът на Мария трепереше, но беше решителен. — Просто няма място за всички ни. Децата нямат къде да учат, а ти… ти имаш нужда от повече грижи.

Стоях на прага на къщата, която построих със собствените си ръце преди четиридесет години. Всяка тухла, всяка драскотина по стените носеше спомен за мен и покойната ми жена, Катя. Сега Мария, единствената ми дъщеря, настояваше да напусна всичко това и да отида в старчески дом. Не можех да повярвам, че този разговор изобщо се случва.

— Мария, моля те… — опитах се да говоря спокойно, макар гърлото ми да беше свито. — Това е моят дом. Тук съм живял цял живот. Как можеш да искаш да го напусна?

Тя въздъхна тежко и избърса сълза от бузата си. — Татко, не го правя от лошо. Просто вече не мога да се справям сама. Работя по цял ден, децата са малки… А ти… — тя замълча за миг — …ти имаш нужда от лекар, от някой, който да ти помага постоянно.

Погледнах я. Беше уморена, с тъмни кръгове под очите. Знаех, че не й е лесно. Но как да й обясня, че за мен този дом е всичко? Че тук всяка сутрин усещам аромата на кафето на Катя, чувам смеха й в градината, виждам я как полива цветята пред прозореца?

— Не мога, Мария — прошепнах. — Не мога да оставя всичко това.

Тя се обърна рязко и излезе навън. Останах сам в тишината на кухнята. Чувах само тиктакането на стария стенен часовник и далечния смях на внуците ми от двора.

Вечерта Мария се върна при мен. Седна до мен на дивана и хвана ръката ми.

— Татко, знам колко ти е трудно — каза тихо. — Но аз също съм човек. Имам семейство, работа… Не мога да бъда навсякъде едновременно. Ако не мислиш за себе си, помисли поне за нас.

— Мисля за вас — отвърнах й. — Но ако ме изпратите в старчески дом, ще ме убиете жив.

Тя избухна в сълзи. Прегърнах я неловко, усещайки колко е крехка и безпомощна в този момент.

На следващия ден дойде социалната работничка — госпожа Иванова. Усмихна ми се мило и започна да ми обяснява колко хубави били условията в дома в края на града. Имало градина, телевизор във всяка стая, медицински грижи денонощно…

— А ще има ли Катя там? — попитах я рязко.

Тя замълча за миг и после само поклати глава.

— Не мога да отида там — казах твърдо. — Не мога да оставя спомените си тук.

Мария ме гледаше отчаяно. В очите й виждах вина и болка.

— Татко, не искам да те наранявам — прошепна тя. — Но вече не знам какво да правя.

В следващите дни атмосферата вкъщи стана непоносима. Внуците ме избягваха, сякаш вече бях призрак в собствения си дом. Чувах как Мария и съпругът й Георги се карат вечер в кухнята:

— Не можем повече така! Или той ще се премести, или аз ще взема децата и ще си тръгнем! — крещеше Георги.

— Това е баща ми! Как можеш да говориш така? — отвръщаше Мария през сълзи.

Чувствах се като товар, който всички искат да разтоварят. Започнах да се питам дали наистина не е по-добре да си тръгна. Може би така ще им олекне…

Една вечер седнах сам в градината с чаша ракия. Гледах звездите и си спомнях първата ни вечер тук с Катя. Тогава бяхме млади и вярвахме, че нищо не може да ни раздели.

— Катя, какво да правя? — прошепнах в тъмното. — Да остана ли тук сам или да тръгна към непознатото?

На следващата сутрин Мария дойде при мен с куфар в ръка.

— Решихме… Ще те заведем до дома днес следобед — каза тихо.

Погледнах я дълго. Видях страха и болката в очите й. Видях и решимостта.

Станах бавно, взех снимката на Катя от нощното шкафче и я сложих в джоба си.

— Добре, Мария — казах тихо. — Щом така трябва…

Качихме се в колата. Пътят до дома беше мълчалив. Когато пристигнахме, Мария ме прегърна силно.

— Прости ми, тате… — прошепна тя през сълзи.

Влязох вътре с наведена глава. Новият ми „дом“ миришеше на белина и забрава.

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето залязва зад оградата на дома. Питам се: Кога домът престава да бъде дом? Кога спомените стават по-важни от живите хора около нас? И дали някой ден ще ми простят, че не можах да им бъда по-малко тежест?