От гората до класната стая: Историята на Боби, момчето с дивото сърце
– Пак ли ще ходиш с тези кални обувки? – гласът на майка ми трепереше от умора и тревога, докато стоеше на прага на нашата стара къща до гората край Пловдив.
Погледнах я, без да отговарям. В ръцете си стисках раницата, която още миришеше на борова смола. Беше първият учебен ден в новото училище, а аз – момчето, което до вчера гонеше сърни и береше гъби, трябваше да се впише сред градските деца.
– Боби, моля те, опитай се да бъдеш като другите. Поне днес – прошепна тя и избърса сълза.
Сърцето ми се сви. Знаех какво ме чака – подигравки, шушукания зад гърба ми, онзи поглед на съжаление или присмех. В предишното училище ме наричаха „Горския“, „Дивото дете“, „Мечката“. Всяка дума беше като бодил под кожата ми.
Влязох в класната стая с наведена глава. Децата вече ме гледаха – някои с любопитство, други с открито презрение. Учителката, госпожа Иванова, се усмихна топло:
– Добре дошъл, Боби! Разкажи ни нещо за себе си.
Гласът ми трепереше:
– Живея до гората… Обичам да наблюдавам животните и да рисувам дървета.
– Аха! Значи си ловец! – изсмя се Петър от последния чин.
– Или вълк! – добави Мария и всички избухнаха в смях.
Седнах на чина си, а бузите ми горяха. През междучасието никой не дойде при мен. Чувах как шепнат: „Той сигурно няма интернет“, „Яде ли сурово месо?“, „Дали има ток вкъщи?“
Вечерта се прибрах и затворих в стаята си. Майка ми почука тихо:
– Как мина?
– Добре – излъгах. Не исках да я тревожа повече. Тя вече се бореше с толкова много – баща ми ни беше напуснал преди три години, а тя работеше на две места, за да ни издържа.
На следващия ден всичко се повтори. Но този път, докато рисувах дърво в тетрадката си по време на час, едно момиче се приближи.
– Много е хубаво! – каза тя тихо. Казваше се Деси. Беше нова като мен.
– Благодаря… – отвърнах смутено.
– И аз обичам гората. Дядо ми има вила в Родопите. Ще ми покажеш ли как рисуваш листата?
За първи път от месеци усетих топлина в гърдите си. Започнахме да говорим за дървета, за птици, за реката край нашата къща. Постепенно към нас се присъединиха още две момчета – Сашо и Иво. Оказа се, че не всички са злобни или безразлични.
Но Петър не спираше да ме дразни. Един ден, докато излизахме от училище, той ме блъсна:
– Внимавай да не те изяде мечката по пътя!
Стиснах зъби и подминах. Но вечерта избухнах пред майка ми:
– Защо трябва да съм различен? Защо не можем да живеем като всички други?
Тя ме прегърна силно:
– Защото това сме ние, Боби. Ти си силен точно защото си различен. Не позволявай на никого да ти казва кой трябва да бъдеш.
Тези думи останаха с мен. Започнах да рисувам все повече – дървета, животни, дори самия Петър като малко злобно таралежче. Деси ги видя и предложи да направим изложба в училище.
– Ще покажем на всички колко е красива гората! – каза тя ентусиазирано.
Седмици наред рисувахме заедно след часовете. Дори Сашо донесе снимки от семейните им разходки из Балкана. Госпожа Иванова ни помогна да организираме изложбата във фоайето.
Дойде денят на откриването. Сърцето ми биеше лудо – страхувах се от нови подигравки. Но когато децата видяха рисунките ми, започнаха да питат:
– Това ли е лисицата от твоя двор?
– Как си нарисувал толкова истински дърветата?
– Може ли и аз да пробвам?
Дори Петър дойде при мен след края на изложбата:
– Извинявай… Не знаех, че можеш така да рисуваш. Може ли някой път да дойда с теб до гората?
Погледнах го дълго. Не бях сигурен дали му вярвам напълно, но кимнах.
С времето подигравките намаляха. Намерих приятели, които ме приемаха такъв, какъвто съм. Майка ми започна да се усмихва по-често. Понякога вечер сядаме заедно край печката и тя слуша как разказвам за деня си – за изложбата, за новите приятели, за това как вече не се страхувам да бъда себе си.
Понякога се чудя: ако не бях различен, ако не бях преживял всичко това – щях ли да намеря истински приятели? Щях ли да разбера колко е важно да приемаш другите такива, каквито са? А вие как мислите – лесно ли е да останеш верен на себе си в свят, който те кара да се промениш?