Денят, в който светът ми се преобърна: Един изгубен телефон и неочаквана среща

– Моля те, само за секунда – гласът ѝ беше тих, но настоятелен. Стоях на пейката в Борисовата градина, с учебници разпилени около мен и евтиния ми телефон в ръка. Жената пред мен беше красива по онзи начин, който кара хората да се обръщат след нея – дълга тъмна коса, очи като буря. Протегна ръка към мен. – Трябва да се обадя на майка ми, изгубих си телефона.

Колебах се. В София не се доверяваш лесно на непознати. Но нещо в гласа ѝ ме накара да ѝ подам телефона си. Докато набираше номера, забелязах как ръцете ѝ треперят. – Благодаря ти, наистина… – прошепна тя и се отдалечи няколко крачки, за да говори насаме.

След минута ми върна телефона, усмихна се бегло и изчезна сред дърветата. Не ѝ обърнах повече внимание – имах да уча за изпит, а и работата в кафенето ме чакаше вечерта. Животът ми беше прост: лекции сутрин, работа следобед, пари за квартира и малко за мама и тате в Пловдив. Телефонът ми беше стар, но пазех всичко ценно в него – снимки от детството, съобщения от родителите ми, бележки за изпити.

Същата вечер, докато сервирах кафе на поредната шумна компания студенти, телефонът ми изписука странно съобщение: „Знам кой си. Ще ти се обадя.“ Сърцето ми прескочи. Не беше номер от контактите ми. Опитах да отговоря, но съобщението вече беше изтрито.

На следващия ден телефонът започна да се държи странно – батерията падаше бързо, някои приложения не работеха. Приятелят ми Иво от университета погледна устройството и поклати глава: – Братле, някой ти е ровил в телефона. Имаш инсталиран софтуер за следене.

Паниката ме заля. Спомних си жената от парка. Защо ѝ трябваше моят телефон? Какво беше направила? Опитах да я намеря – върнах се в Борисовата градина няколко пъти през седмицата, но сякаш беше изчезнала безследно.

Междувременно започнах да получавам странни обаждания – мъжки гласове, които мълчаха или питаха за „Виктория“. Писма до имейла ми с прикачени снимки от студентските ми години, дори една снимка на родителите ми пред блока ни в Пловдив. Започнах да се страхувам за тях.

– Трябва да кажеш на полицията – настоя Иво една вечер, докато седяхме в малката ми квартира с чаша евтино вино. – Това вече не е шега.

Но аз се страхувах. Ако замеся полицията, какво ще стане с мама и тате? Те са възрастни хора, едва свързват двата края. А аз? Аз съм просто студент с мечти за по-добър живот.

Една вечер получих ново съобщение: „Срещни ме утре в парка до езерото. Само ти.“

Отидох. Сърцето ми биеше лудо, ръцете ми трепереха. Жената ме чакаше на същата пейка. Изглеждаше още по-измъчена.

– Извинявай – каза тя тихо. – Не исках да те въвличам в това. Но нямах избор.

– Какво направи с телефона ми? – гласът ми беше по-остър, отколкото исках.

– Търсят ме хора… лоши хора. Трябваше да използвам чужд телефон, за да ги заблудя. Не знаех, че ще те проследят теб.

– Родителите ми… – прошепнах аз.

– Не са в опасност. Но трябва да изчезнеш за известно време. Ще ти помогна.

Не знаех дали да ѝ вярвам. Но нямах избор. Прекарах следващите дни криейки се по квартири на приятели, сменяйки SIM карти и пароли. Жената – Виктория – ми разказа своята история: била е свидетел по дело срещу влиятелен бизнесмен от София. Той я преследва чрез хората си и тя използва случайни телефони, за да не я открият.

– Съжалявам – каза тя една вечер, докато седяхме в тясната кухня на апартамента на Иво. – Знам какво ти коства това.

– Аз… просто искам всичко да свърши – отвърнах аз.

Минаха седмици в страх и напрежение. Родителите ми не разбираха защо не им звъня често; лъжех ги, че уча усилено за изпити. Работодателят ми ме уволни заради отсъствията.

Една сутрин Виктория изчезна. Остави бележка: „Благодаря ти за всичко. Вече е безопасно.“

Върнах се към живота си – без работа, с разбит телефон и още по-разбито доверие към хората. Но вече не бях същият човек. Научих колко лесно можеш да загубиш всичко заради един миг доверие… или недоверие.

Сега често се питам: ако можех да върна времето назад, пак ли бих подал телефона си? Или страхът щеше да надделее над човечността?

А вие как бихте постъпили? Дали доверието е слабост или сила?