Между любовта и парите: Историята на една българска снаха

– Мария, трябва да поговорим сериозно. – Гласът на свекърва ми, Елена, проряза тишината в кухнята като нож. Беше неделя сутрин, а аз тъкмо сипвах кафе на мъжа ми, Петър. Дъщеря ни Ива рисуваше на масата, без да подозира, че следващите думи ще променят живота ни.

– Какво има, мамо? – Петър остави чашата си и я погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като гост в собствения си дом.

Елена седна срещу мен, сложи ръцете си на масата и ме погледна право в очите:

– Време е да решим какво ще правим с апартамента. Не мога повече сама да се справям с всичко. Предлагам да прехвърля имота на ваше име, но има едно условие – ще ми плащате месечна рента, за да мога да живея спокойно.

Сърцето ми се сви. Знаех, че Елена не е лесен човек. След смъртта на свекъра ми тя стана още по-затворена и подозрителна. Често усещах как ме гледа с недоверие, сякаш всеки момент ще направя нещо нередно. Но това предложение… Беше като капан.

– Мамо, това е сериозно решение – Петър се опита да овладее гласа си. – Не можем просто така да го вземем.

– Аз не искам нищо даром – прекъснах го аз. – Но защо точно сега?

Елена въздъхна тежко:

– Защото остарявам. Защото не знам колко време ми остава. И защото искам да съм сигурна, че няма да остана на улицата, ако нещо стане между вас.

Тези думи ме пронизаха. Дали наистина мислеше, че бихме я изгонили? Или просто не вярваше на никого?

Вечерта Петър и аз останахме сами в хола. Телевизорът мълчеше, а между нас имаше стена от неизказани думи.

– Какво мислиш? – прошепнах аз.

– Не знам… Мама винаги е била трудна. Но ако не приемем, ще се обиди. Ако приемем – ще сме вързани за нея завинаги.

– Ами ако утре поиска повече? Или реши, че не сме достатъчно добри стопани?

Петър замълча. Знаех, че го боли. Той обичаше майка си, но искаше и нашето семейство да е спокойно.

Следващите дни бяха кошмарни. Елена започна да намеква пред съседи и роднини, че „някои хора“ не ценят това, което им се дава. Чувах как шепне по телефона с леля Станка:

– Не знам дали Мария е подходяща за Петър… Виждаш ли я как гледа апартамента? Сякаш вече е неин…

Чувствах се унизена. Започнах да избягвам общите вечери. Ива усещаше напрежението и все по-често се затваряше в стаята си.

Една вечер, докато миех чиниите, Елена влезе в кухнята.

– Мария, ти си умно момиче. Знаеш как стоят нещата в България – хората се карат за имоти повече отколкото за любов. Не искам това да стане между нас.

– Но вече става – отвърнах тихо. – Вече не мога да спя спокойно.

Тя ме погледна дълго:

– Ако не можеш да понесеш това, кажи го на Петър. Аз няма да живея в несигурност.

Сълзите напираха в очите ми. Отидох при Петър и му казах всичко – за разговорите с леля Станка, за намеците, за страха си.

– Мария… – той ме прегърна силно. – Ще говоря с мама. Но трябва да знаеш – ако приемем предложението ѝ, ще трябва да се подготвим за още изпитания.

На следващия ден седнахме тримата на масата. Елена изглеждаше уморена, но решителна.

– Мамо – започна Петър, – ще приемем предложението ти само ако всичко е ясно и справедливо за всички. Ще подпишем договор пред нотариус, ще уточним рентата и правото ти на ползване до живот. Но искам едно – повече никакви намеци пред роднини и съседи. Семейството ни е по-важно от апартамента.

Елена замълча дълго. После кимна:

– Добре… Но помнете – доверието се гради трудно и се губи лесно.

Минаха месеци. Подписахме договора. Животът продължи, но белезите останаха. Понякога усещам как Елена ме гледа с онзи стар недоверчив поглед. Понякога се чудя дали направихме правилния избор.

Но когато виждам Ива как играе безгрижно в хола, си казвам: може би семейството е по-важно от всичко друго…

А вие как бихте постъпили на мое място? Дали парите могат да разрушат доверието между близки хора или всичко зависи от нас самите?