Когато родителите ми поискаха да живеят с нас: Историята на една майка между две поколения

— Мамо, не мога повече — прошепнах в слушалката, докато люлеех малкия Калоян в ръцете си. Беше три сутринта, а сълзите ми се стичаха по бузите. — Не съм спала от три дни. Моля те, ела ми помогни, поне за малко.

Майка ми замълча за миг, после каза с онзи нежен, но решителен тон, който винаги ме е карал да се чувствам като дете: — Добре, Мария. Ще поговоря с баща ти. Ще дойдем и ще останем, колкото трябва.

Не подозирах, че „колкото трябва“ ще означава цяла година.

Когато се омъжих за Ивайло и се преместих в Пловдив, знаех, че ще ми липсват родителите ми от Габрово. Но вярвах, че ще се справя. Работех дистанционно като графичен дизайнер, имахме хубав апартамент и мечтаехме за дете. Когато тестът показа две чертички, плаках от щастие. Но никой не ме беше подготвил за самотата и изтощението на майчинството далеч от близките.

Първите месеци след раждането бяха мъгла от недоспиване, кърмене и безкрайни разходки из квартала. Ивайло работеше до късно и често се прибираше уморен и раздразнен. — Не мога да ти помогна повече — казваше той. — Трябва да издържам семейството.

Веднъж, докато Калоян пищеше с часове, а аз се чувствах на ръба на нервна криза, набрах майка ми. Тя дойде още на следващия ден с баща ми и две огромни чанти домашна храна.

— Миличка, виж колко си отслабнала! — възкликна тя и ме прегърна силно.

Първите дни бяха като глътка въздух. Майка ми готвеше любимите ми ястия — пълнени чушки, мусака, баница. Баща ми разхождаше Калоян в парка и разказваше смешни истории от детството ми. За първи път от месеци се почувствах спокойна.

Но след седмица започнах да усещам напрежение. Майка ми подреждаше кухнята по свой вкус, преместваше чашите и тенджерите. — Така е по-удобно — казваше тя. Баща ми поправи вратата на банята без да пита Ивайло. Вечер, когато Ивайло се прибираше, атмосферата ставаше ледена.

— Не мога да си намеря чорапите! — избухна Ивайло една вечер. — Твоята майка ги е преместила пак!

— Те просто искат да помогнат — опитах се да го успокоя.

— Това не е помощ! Това е нашествие! — отвърна той и тресна вратата на спалнята.

Майка ми чу всичко. На следващия ден ме дръпна настрана:

— Мария, Ивайло не ни иска тук, нали?

— Не е така… Просто му е трудно да свикне — излъгах аз.

Но истината беше, че и на мен започваше да ми тежи тяхното присъствие. Чувствах се като дете между двама родители, които се карат заради мен. Всяко решение — какво да яде Калоян, кога да го къпем, дори как да сгъваме пелените — ставаше повод за спор.

Една вечер седнахме всички на масата. Баща ми започна:

— Мислихме с майка ти… Щом имаш нужда от помощ, можем да останем тук поне година. Ще ти е по-лесно с Калоян, а и ние ще сме по-близо до теб.

Ивайло пребледня.

— Това не е хотел! — каза той тихо, но твърдо. — Имаме нужда от лично пространство.

Майка ми се разплака. Аз също.

— Защо винаги трябва да избирам между вас? — извиках аз. — Защо не можем просто да сме семейство?

Тази нощ не мигнах. Чувах как Калоян диша тежко в креватчето си, а в другата стая родителите ми шепнеха притеснено. Ивайло лежеше до мен с гръб и дишаше равномерно, сякаш нищо не се е случило.

На сутринта майка ми ме прегърна:

— Ако искаш, ще си тръгнем…

— Не знам какво искам! — избухнах аз. — Имам нужда от вас, но имам нужда и от спокойствие у дома!

Баща ми сложи ръка на рамото ми:

— Мария, понякога трябва да пуснеш детето си да порасне. Ние ще сме тук, когато имаш нужда от нас.

Тръгнаха си след седмица. Апартаментът опустя. Чувствах се виновна и облекчена едновременно.

Сега Калоян спи спокойно до мен. Понякога нощем още плача от умора и самота, но знам, че трябва да намеря баланса между любовта към родителите си и нуждата да изградя собственото си семейство.

Питам се: Колко често в България младите семейства са разкъсани между традицията и нуждата от независимост? Как бихте постъпили вие?