Свекървата, мазето и домът за стари хора: Историята на един избор

– Григор, трябва да решиш до края на седмицата – гласът на Силвия проряза тишината като нож. Седях на кухненската маса, ръцете ми трепереха над чашата с чай. Борис гледаше встрани, сякаш се срамуваше от собствената си сянка.

– Какво има да решавам? – прошепнах. – Това е домът на сина ми…

– И нашият дом! – прекъсна ме тя. – Тук няма място за трима възрастни. Или слизаш в мазето, или ще ти намерим хубав дом за възрастни. Не мога повече да се грижа за всичко сама!

Погледнах Борис. Очите му бяха пълни с вина, но не каза нищо. След смъртта на Виктория се чувствах като призрак – без корени, без посока. Мислех, че тук ще намеря утеха, но вместо това получих ултиматум.

Мазето… Беше влажно, миришеше на мухъл и стари картофи. Там държаха буркани със зимнина и забравени вещи. Представих си как прекарвам дните си сред паяжини и тъмнина, далеч от слънцето и живота горе. А домът за възрастни? Бях ходил веднъж при един приятел там – миришеше на лекарства и самота.

Силвия излезе от кухнята с трясък. Борис остана.

– Тате… – започна той тихо. – Знаеш, че не искам това. Но Силвия е уморена, аз работя по цял ден…

– Не си длъжен да ми обясняваш – прекъснах го. – Ясно ми е.

Тази нощ не мигнах. Чувах как дъждът барабани по прозореца и си мислех за Виктория – как се смееше, как ме държеше за ръка. „Какво би направила тя?“ – питах се отново и отново.

На сутринта слязох в мазето. Въздухът беше тежък, а лампата едва мъждукаше. Седнах на стария стол до бурканите със сладко от сини сливи и заплаках. Не заради ултиматума, а заради усещането, че вече не съм нужен никому.

След няколко дни Силвия дойде при мен с брошура за дом за възрастни в Банкя.

– Там е хубаво, има градина… Ще ти е добре.

– Не съм готов да се предам – казах й тихо.

Тя само сви рамене и излезе.

Вечерта Борис седна до мен в хола.

– Помниш ли чичо ти Петър? – попита ме изведнъж.

– Как да не помня…

– Той има стара къща в село Долно Камарци. Стои празна от години. Може би…

Погледнах го невярващо.

– Да отида сам там?

– Ще ти помогна да я стегнем. Ще идвате с мен всяка събота. Ще имаш градина, въздух…

За първи път от месеци усетих надежда.

Следващите дни минаха в приготовления. Силвия не каза нищо – само ме гледаше студено. Борис уреди всичко с чичо Петър. На третия ден натоварихме багажа ми в старата му кола и потеглихме към селото.

Къщата беше прашна, но здрава. Дворът беше обрасъл с трева, но под нея се виждаха лехи от някогашната градина на леля Мария. Първата нощ спах дълбоко – за първи път откакто Виктория си беше отишла.

Сутринта излязох навън. Въздухът беше свеж, птиците пееха. Започнах да разчиствам двора. Намерих стари инструменти, лейка, дори една забравена люлка под ореха.

Скоро съседката баба Елена дойде с топъл хляб.

– Добре дошъл обратно, Григор! Знаех си, че ще се върнеш някой ден.

Разказах й всичко – за Виктория, за Борис и Силвия, за мазето и дома за възрастни.

– Знаеш ли – каза тя замислено – понякога децата забравят какво значи домът за родителите им.

Дните минаваха бързо. Борис идваше всяка събота – носеше провизии, помагаше в градината. Понякога идваше сам, понякога с малкия ми внук Мартин. Силвия така и не дойде.

Една вечер седяхме с Борис на пейката пред къщата.

– Прости ми, тате – каза той тихо. – Трябваше да настоявам пред Силвия…

– Не ти се сърдя – отвърнах му. – Всеки има своите страхове и умора. Но тук… тук отново се чувствам жив.

С времето къщата стана мой дом. Започнах да пиша писма до Виктория – разказвах й за всеки ден, за градината, за Мартин. Баба Елена ме научи да правя сладко от дюли. Всяка неделя събирахме съседите на приказка и песни.

Понякога вечер затварям очи и си мисля: „Ако бях останал в мазето или бях отишъл в дома… щях ли още да бъда себе си?“

Може би понякога най-трудният избор е този да останеш верен на себе си въпреки всичко.

Кажете ми, вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете мазето, домът или свободата?