Защо се съгласих да гледам внука си: Урок по любов и издръжливост

– Мамо, моля те, нямам друг избор! – гласът на дъщеря ми Мария трепереше по телефона. – Дани кашля цяла нощ, а аз трябва да съм на работа. Моля те, само за днес!

Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и усещах как в мен се надига старата болка – онази, която идваше всеки път, когато се чувствах ненужна. Пенсионирах се преди две години, а оттогава все по-рядко някой имаше нужда от мен. Но сега…

– Добре, Мария – въздъхнах тежко. – Донеси го.

След половин час звънецът иззвъня. Мария влетя с Дани на ръце – бузите му червени, очите му влажни. Тя ми подаде чантата с лекарства и инструкции, а аз се опитах да изглеждам уверена.

– Мамо, благодаря ти! – прошепна тя и ме прегърна набързо. – Ще се върна към пет.

Вратата хлопна. Останах сама с Дани.

– Бабо… – изхриптя той и ме погледна с огромните си кафяви очи.

– Ела при мен, слънчице – казах и го притиснах до себе си.

Денят започна с кашлица и сълзи. Дани не искаше да пие сиропа, плюеше го и ревеше. Опитах се да го залъжа с мед, но той само ме изгледа подозрително.

– Не искам! – извика той. – Искам мама!

Сърцето ми се сви. Спомних си как Мария беше малка и болна – как аз бях единствената ѝ утеха. А сега…

– Мама ще дойде скоро, Дани. Баба е тук.

Той се сгуши в мен и заспа. Докато го държах в ръце, усетих как времето се връща назад. Колко ли често съм пропускала тези мигове със собствените си деца заради работа, грижи, умора?

Когато Дани се събуди, вече беше по-добре. Изведнъж поиска да рисува. Извадих старите моливи на внучката ми Ива – тя вече беше студентка в София и рядко се прибираше.

– Бабо, нарисувай ми влак! – настоя Дани.

– Добре, но ти ще ми помагаш – усмихнах се аз.

Докато рисувахме, телефонът иззвъня. Беше Ива.

– Бабо, ще мина следобед да взема някои неща. Имам изпит утре.

– Ела, Иве! Ще направя баница.

– Нямам време за баница… – въздъхна тя. – Само ще взема учебниците си.

Затворих телефона с тежест в сърцето. Кога порасна това момиче? Кога стана толкова заета?

Следобедът премина в игри и приказки. Дани поиска да му разкажа за мама като малка. Започнах да разказвам истории от моето детство в Пловдив – как сме играли на двора, как баба ми е месила хляб…

– Бабо, ти била ли си болна като мен? – попита той сериозно.

– Била съм, миличък. Но баба винаги ме е гушкала и всичко минаваше по-леко.

В този момент Ива влезе през вратата с раница на гърба и слушалки в ушите.

– Здравейте! – каза тя разсеяно и започна да рови из шкафа.

– Иве, ела да видиш какво нарисувахме с Дани! – повиках я аз.

Тя погледна картината бегло.

– Хубаво е… Бабо, къде са ми учебниците по биология?

Показах ѝ ги и тя вече беше на излизане, когато Дани я хвана за ръката.

– Иве, ще играеш ли с мен?

Ива се поколеба за миг, после седна до него на килима. Гледах ги и усещах как нещо топло се разлива в мен. Семейството ми беше тук – макар и за кратко.

Когато Мария се върна привечер, Дани вече спеше спокойно. Тя ме прегърна силно.

– Мамо… Благодаря ти! Не знам как щях да се справя без теб.

Погледнах я в очите и видях умората, тревогата… но и обичта.

– Винаги ще бъда тук за вас – казах тихо.

Мария седна до мен на дивана. За първи път от години поговорихме истински – за страховете ѝ като майка, за самотата ми като пенсионерка, за това колко трудно е понякога да поискаш помощ.

– Мамо… понякога имам чувството, че не съм достатъчно добра майка – прошепна тя със сълзи в очите.

Прегърнах я силно.

– Всички го мислим понякога. Но любовта ни прави силни.

Тази вечер легнах уморена, но щастлива. Денят беше труден, но ми подари нещо безценно – усещането, че все още съм нужна. Че любовта между поколенията е най-голямата ни сила.

Понякога си мисля: дали някога ще спрем да се страхуваме дали сме достатъчни? Или просто трябва да вярваме в любовта си? Какво мислите вие?