Когато разбрах, че дъщеря ми ще има близнаци: Истината, която разкъса семейството ни

– Мамо… – гласът на Мария беше едва доловим, а ръцете ѝ трепереха, докато стискаше чашата с чай. – Трябва да ти кажа нещо важно…

Сърцето ми заби лудо. Вече усещах, че нещо не е наред. Погледнах я право в очите – същите кафяви очи, които гледах от първия ѝ ден на този свят. – Какво има, Мария? – попитах тихо, опитвайки се да не покажа страха си.

– Бременна съм… с близнаци. – Сълзите ѝ се стичаха по бузите, а аз замръзнах. За миг не можех да дишам. После я прегърнах силно, сякаш така можех да я защитя от всичко лошо.

В този момент реших: ще направя всичко възможно да ѝ помогна. Мъжът ми, Георги, беше в другата стая и чуваше само части от разговора ни. Когато му казахме новината, той се намръщи и само промърмори: – Ами сега? Как ще се оправяте? Знаеш ли колко струва да гледаш две деца?

Мария се сви още повече. Видях как думите му я нараняват. – Ще ѝ помогнем – казах твърдо. – Ще намерим начин.

Георги ме изгледа остро: – Ти пак ли ще раздаваш пари наляво-надясно? Ами брат ѝ? На него кой му помогна?

Тук започна всичко. Синът ни, Петър, от години живее в Пловдив и рядко се прибира. Когато чу за бременността на сестра си и че съм ѝ обещала финансова помощ, ми се обади ядосан:

– Мамо, аз като имах нужда от помощ за квартирата и университета, ти ми каза да се оправям сам! Защо на Мария ѝ даваш всичко наготово?

Опитах се да обясня: – Петре, тогава нямахме възможност… Сега е различно.

– Не е различно! Просто винаги си я обичала повече! – изкрещя той и затвори телефона.

Седнах на кухненския стол и се разплаках. Георги ме гледаше мълчаливо. Вечерта мина в тягостно мълчание. Мария стоеше в стаята си и не излизаше. Георги пушеше на балкона. Аз седях сама в кухнята и се чудех къде сбърках.

Следващите дни бяха кошмарни. Петър спря да ми вдига телефона. Мария беше потънала в тревоги – бащата на децата ѝ, Иван, работеше на две места и беше изтощен. Парите не стигаха за нищо.

Една вечер Георги избухна:
– Не можеш да спасяваш всички! Ако дадеш парите на Мария, ще развалиш отношенията с Петър завинаги!

– А ако не ѝ помогна? Да я оставя сама с две бебета? – отвърнах през сълзи.

– Тя трябва да порасне! Не можем цял живот да сме им патерици!

В този момент Мария влезе в кухнята. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.
– Мамо… ако съм ти проблем… ще се оправя сама. Не искам да се карате заради мен.

Прегърнах я силно:
– Ти никога няма да си ми проблем! Просто… понякога любовта боли.

Дните минаваха в напрежение. Съседките започнаха да шушукат:
– Видя ли Мария? Бременна с близнаци… А майка ѝ само я глези.

Чувствах се като на съд пред целия квартал. Дори сестра ми Даниела ми каза:
– Ако продължаваш така, ще изгубиш и двете си деца.

Започнах да се съмнявам във всичко. Всяка вечер лежах будна и мислех за Петър – как е сам в Пловдив, дали ме мрази? Мислех за Мария – как ще се справи с две бебета? Мислех за себе си – дали съм добра майка или просто една жена, която винаги греши?

Когато близнаците се родиха – две малки момиченца с имена Елица и Яна – всичко за миг изглеждаше по-леко. Държах ги на ръце и усещах как любовта ми към тях прелива. Но Петър не дойде в болницата. Не изпрати дори съобщение.

Мария беше щастлива, но уморена до смърт. Иван работеше още повече. Аз тичах между дома им и нашия апартамент, носех супи и памперси, но вътре в мен болката растеше.

Една вечер седяхме с Георги на масата. Той ме хвана за ръката:
– Знам, че го правиш от любов… Но понякога трябва да оставим децата си сами да намерят пътя си.

Погледнах го през сълзи:
– А ако този път ги отведе далеч от нас?

Сега стоя тук – между две поколения, между две деца, между две истини. Дадох всичко от себе си, но семейството ни е по-разделено от всякога.

Понякога си мисля: Дали любовта може да бъде грешка? Или просто всеки родител е обречен да избира между децата си?

Какво бихте направили вие на мое място?