Огледалото говори: Моята битка със себе си и красотата
„Погледни се! Виждаш ли как изглеждаш? Как ще излезеш така навън?“ – гласът на майка ми пронизваше утрото като нож. Стоях пред огледалото в коридора на нашия панелен апартамент в Люлин, с разрошена коса и подпухнали очи. Беше събота, а аз бях на дванадесет. Майка ми държеше гребена като оръжие, готова да се хвърли срещу всеки кичур, който не се подчиняваше на волята ѝ.
„Мамо, не ми пука как изглеждам“, прошепнах, но тя вече беше зад мен, дърпайки косата ми с такава сила, че очите ми се насълзиха.
„Това е проблемът ти! Никога не ти пука! Затова хората ще те гледат странно, ще ти се смеят. Искаш ли да си като леля ти Мария – сама и нещастна?“
Тези думи се забиха в мен по-дълбоко от гребена. Леля Мария беше черната овца на семейството – разведена, без деца, с наднормено тегло. Майка ми често я използваше като пример за провал.
С времето започнах да избягвам огледалата. В училище момичетата се гримираха в тоалетната, а аз стоях в ъгъла и се преструвах, че не ме интересува. Но истината беше, че всяка дума на майка ми отекваше в главата ми. Всяко сравнение, всяко неодобрително мрънкане ме караше да се свивам вътре в себе си.
Един ден, когато бях на петнадесет, баща ми се прибра по-рано от работа. Майка ми беше в кухнята и чистеше картофи, а аз седях на масата с учебника по биология.
„Какво става тук?“, попита той, усещайки напрежението във въздуха.
„Дъщеря ти пак не иска да се грижи за себе си. Не знам какво ще стане от нея“, отвърна майка ми с въздишка.
Баща ми ме погледна дълго. „Тя е още дете. Остави я да бъде себе си.“
Майка ми изсумтя. „В този свят никой няма да я приеме такава.“
Тогава разбрах – за нея външният вид беше всичко. За мен – просто още една причина да се чувствам недостатъчна.
Годините минаваха. В университета срещнах Ивайло – момче с топли очи и усмивка, която можеше да разтопи ледовете на майка ми. Той ме харесваше такава, каквато съм. Поне така мислех.
Една вечер, докато вървяхме по булевард „Витоша“, той ме хвана за ръката и каза:
„Знаеш ли, ако сложиш малко червило и оправиш косата си, ще бъдеш още по-красива.“
Спрях рязко. „Мислех, че ти харесвам такава.“
Той се засмя неловко. „Разбира се! Просто… хората ще те забелязват повече.“
Сърцето ми се сви. Още един човек, който виждаше стойността ми само през призмата на външния вид.
Започнах да се затварям още повече. Приятелките ми излизаха по дискотеки, а аз оставах вкъщи с книга или гледах през прозореца към панелките отсреща. Чувствах се невидима – и това понякога беше по-болезнено от всяка обида.
Една вечер майка ми влезе в стаята ми без да чука.
„Докога ще стоиш сама? Всички твои приятелки вече имат гаджета, някои дори са сгодени! Какво чакаш?“
Погледнах я през сълзи: „Мамо, защо винаги мислиш, че не съм достатъчна?“
Тя замълча за миг. После седна до мен и прошепна: „Защото светът е жесток към различните. Искам да те предпазя.“
Тогава разбрах – нейните думи бяха броня срещу страха ѝ за мен. Но тази броня ме задушаваше.
След години терапия и много сълзи започнах да виждам себе си през други очи. Не през огледалото на майка ми или през погледа на Ивайло, а през собствените си очи. Започнах да рисувам – първо несигурно, после все по-смело. На платното можех да бъда каквато поискам – красива, грозна, щастлива или тъжна.
Една сутрин се погледнах в огледалото и за първи път не видях недостатъци. Видях човек, който е преживял много болка, но е оцелял.
Днес майка ми е по-тиха. Понякога идва при мен и гледа картините ми с възхищение.
„Не разбирах колко си силна“, казва тя понякога.
Понякога още чувам гласа ѝ в главата си – критичен и строг. Но вече знам: красотата не е това, което виждаш в огледалото. Тя е в начина, по който обичаш себе си въпреки всичко.
Замислям се: Колко от нас живеят с чужди гласове в главата си? Кога ще започнем да слушаме себе си?