Четирите апартамента на Божидара – история за алчността и семейните рани

– Мамо, пак е дошла! – изкрещях от прозореца, докато гледах как Божидара паркира лъскавата си кола пред нашата стара къща в края на квартал „Лозенец“. Сърцето ми туптеше лудо, а ръцете ми трепереха. Не беше минала и седмица от последния ѝ „неочакван“ визит. Майка ми, с побелели коси и уморени очи, само въздъхна тежко.

– Недей, Яна, не се ядосвай… – прошепна тя, сякаш се опитваше да убеди повече себе си, отколкото мен.

Но аз вече бях на вратата. Божидара влезе с онзи неин студен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.

– Добър ден, мамо. Яна – кимна тя сухо. – Трябва да поговорим.

– За какво? – попитах с глас, който едва удържах да не трепери.

– За къщата. Реших, че е време да я прехвърлите на мен. Вие така или иначе едва се справяте с поддръжката. Аз ще я ремонтирам, ще ви оставя да живеете тук още малко, но после ще трябва да се изнесете. Имам планове.

В този момент светът ми се срина. Божидара вече имаше четири апартамента – два в центъра, един в „Младост“ и един на морето. Всички знаеха за нейните сделки и връзки с нотариуси и брокери. Но тази къща… тази къща беше всичко, което ни беше останало от татко. Тук бяхме израснали, тук майка ми все още садеше розите си всяка пролет.

– Божидара, моля те… – започна майка ми със сълзи в очите. – Това е нашият дом.

– Дом? – изсмя се тя горчиво. – Домът е там, където има сигурност. Вие тук само се мъчите. Аз мога да ви осигуря по-добро място. Ще ви купя гарсониера в „Обеля“.

Почувствах как кръвта ми кипва.

– Не ти трябва тази къща! Защо го правиш? Не ти стигат апартаментите ли?

– Яна, не разбираш… – отвърна тя с онзи тон на превъзходство, който винаги ме е дразнел. – Това е бизнес. Земята тук струва много. Мога да построя кооперация, да дам под наем… Не е лично.

Не е лично? Как може да не е лично, когато става дума за дома ни? За спомените ни? За всичко, което сме изгубили и което се опитваме да запазим?

След този разговор започнаха истинските кошмари. Божидара заведе дело за делба на имота. Изведнъж получихме призовка от съда. Майка ми не спеше по цели нощи, а аз се чувствах безсилна пред закона и алчността на собствената си сестра.

В съда Божидара стоеше уверена, облечена в скъп костюм, с адвокат до себе си. Аз държах ръката на майка ми и се молех съдията да види истината – че тази къща е повече от имот, че тук има сърца и съдби.

– Госпожо Божидарова – обърна се съдията към майка ми, – разбирам вашата болка, но законът е ясен: всички наследници имат равни права.

Божидара се усмихна победоносно. Аз едва удържах сълзите си.

След месеци ходене по институции, адвокати и безсънни нощи дойде денят на решението: къщата трябваше да бъде продадена и парите разделени. Божидара настояваше за бърза продажба на някакъв познат брокер.

Вечерта след решението седяхме с майка ми в кухнята. Тя гледаше снимката на татко и тихо плачеше.

– Какво ще правим сега, Яна? Къде ще отидем?

– Ще намерим начин, мамо… Няма да ѝ позволя да ни изхвърли просто така!

Но истината беше, че нямах идея какво да правя. Чувствах се предадена не само от сестра си, но и от системата, която позволяваше това да се случи.

Скоро след това Божидара дойде с брокера си и започнаха огледи с потенциални купувачи. Всеки път когато някой непознат прекрачеше прага ни, усещах как част от мен умира.

Една вечер я спрях пред вратата:

– Божидара, спри! Моля те! Това е всичко, което имаме!

Тя ме погледна студено:

– Яна, животът е борба. Ако не можеш да оцелееш, губиш всичко.

Тогава разбрах – за нея всичко беше игра на печалба и загуба. За мен беше въпрос на оцеляване на душата.

Когато най-накрая напуснахме къщата, майка ми беше прегърбена и тиха. Аз носех последната кутия със снимки и спомени. На прага се обърнах назад и си обещах никога повече да не позволя парите да разрушат това, което обичам.

Сега живеем в малък апартамент под наем в „Надежда“. Майка ми вече рядко говори за миналото. Аз все още сънувам старата ни къща и розите ѝ.

Понякога се питам: струва ли си всичко това? Колко струва една сестринска обич? И има ли нещо по-страшно от алчността в едно българско семейство?