Баба ми не е вещ – борбата за човечност в едно българско семейство

– Не мога да повярвам, че наистина го казваш! – гласът ми трепереше, докато стоях зад вратата на кухнята. Майка ми и баща ми седяха на масата, а между тях – тишина, по-тежка от всяка кавга.

– Не виждаш ли, че вече не можем да се справяме? – прошепна майка ми, сякаш се страхуваше баба да не чуе. – Тя забравя всичко, губи се из квартала, а аз работя по дванайсет часа. Не е живот това!

Баща ми въздъхна дълбоко. – И аз не искам, но… не можем да си позволим болногледачка. Старческият дом в Банкя не е лош. Там ще има компания, ще я гледат…

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Баба Дора беше всичко за мен. Когато бях малка и болна, тя ме носеше на ръце до поликлиниката в Люлин. Когато родителите ми се караха, тя ми четеше приказки и ме учеше да меся питка. Сега те искат да я изпратят някъде далеч, сякаш е ненужна вещ.

Влязох в кухнята с разтреперани ръце.

– Не може да го направите! – извиках. – Баба не заслужава това!

Майка ми ме погледна уморено. – Мила, ти не знаеш колко е трудно. Всяка сутрин я търся из входа, страх ме е да не падне или да не забрави котлона включен. Ти си на училище, после с приятели… Не можеш да разбереш.

– А ти помниш ли как тя се грижеше за мен? Как никога не се оплака? – гласът ми беше остър като нож.

Баща ми стана и излезе на балкона. Майка ми избърса сълза.

– Не искам да я изпращам, но вече не мога… – прошепна тя.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ.

– Ще помагам повече. Ще се прибирам веднага след училище. Ще ѝ напомням за лекарствата, ще я водя на разходка. Моля те…

Тя ме погледна дълго, после само поклати глава.

– Ще говорим с баба ти – каза тихо.

Сърцето ми биеше лудо. През нощта не можах да заспя. Чувах как баба става и се лута из коридора. Сутринта я намерих пред входната врата с чанта в ръка.

– Къде отиваш, бабо?

– Отивам до пазара за череши – усмихна се тя разсеяно. – Обещах ти компот да направя.

Прегърнах я силно.

– Бабо, пази се… Аз ще отида до пазара вместо теб.

Тя ме погледна с онзи топъл поглед, който винаги ме е спасявал от страховете ми.

Следобед седнахме тримата на масата. Родителите ми започнаха внимателно:

– Мамо… мислим какво ще е най-добре за теб. Знаем, че ти е трудно тук сама през деня…

Баба ги прекъсна:

– Искате да ме пратите в дом? Като куче?

Майка ми избухна в сълзи.

– Не! Просто… страх ни е за теб!

Баба стана бавно и се изправи срещу нас.

– Аз съм ви гледала всички! И когато нямахме пари за хляб, и когато боледувахте… Сега ли съм ви тежест?

Баща ми наведе глава.

– Мамо, не си тежест… Просто сме изморени. Всички сме изморени.

Тишината беше оглушителна. Аз стиснах ръката на баба.

– Ще се справим заедно! – казах твърдо.

Така започнаха най-трудните ни месеци. Всяка сутрин ѝ приготвях закуска, напомнях ѝ за лекарствата, водех я на разходка в парка до блока. Понякога беше весела и разказваше истории от младостта си – как са танцували хоро на мегдана в Трявна, как е шила рокли за цялото село. Друг път забравяше името ми или питаше къде е дядо, макар че той почина преди десет години.

Майка ми започна да се усмихва повече, когато виждаше как баба плете чорапи за мен или гледа турски сериал с мен на дивана. Но вечерите бяха тежки – баба често ставаше объркана, търсеше майка си или плачеше тихо в стаята си.

Една вечер чух родителите ми пак да говорят тихо в кухнята.

– Не издържам вече… – прошепна майка ми. – Обичам я, но се страхувам всеки ден.

Баща ми я прегърна.

– И аз… Но виждаш ли колко значи тя за детето ни? Може би трябва да потърсим помощ – социален патронаж или съседката Мария да идва понякога…

На следващия ден говорихме открито всички заедно. Решихме да потърсим помощ от социалните служби – жена от патронажа започна да идва два пъти седмично, а аз и майка ми си разделихме задачите по грижата за баба. Не беше лесно – имаше дни на отчаяние и безсилие, но имаше и моменти на смях и близост, които никога няма да забравя.

Сега баба все още е с нас. Понякога ме пита коя съм, но когато ѝ подам ръката си, тя я стиска силно и казва: „Моето момиче…“

Понякога се питам: Дали постъпихме правилно? Дали любовта може да победи страха и умората? А вие какво бихте направили на мое място?