Не съм повече тяхната слугиня: Моята българска преродба след години мълчание

– Мамо, пак ли си забравила да изгладиш ризите на Петър? – гласът на снаха ми, Даниела, прониза тишината в кухнята като нож. Стоях приведена над мивката, ръцете ми бяха напукани от сапуна, а сърцето ми туптеше в гърдите като птица в клетка. Погледнах я – млада, красива, с безупречно изправена коса и устни, стиснати в тънка линия.

– Не съм забравила, просто не съм стигнала още до тях – отвърнах тихо, но тя вече беше обърнала гръб и тръшна вратата на пералното помещение.

Така започваше почти всеки мой ден през последните три години. След пенсионирането ми се преместих при сина си Петър и Даниела в София – уж за да помагам с внучката Мария и домакинството. В началото всичко беше ново и хубаво – смяхме се заедно на масата, разхождахме се в Южния парк, а малката Мария ме наричаше „баба-слънце“. Но постепенно нещата се промениха. Помощта ми стана даденост. От баба и майка се превърнах в невидимата ръка, която чисти, готви и пере.

Петър работеше до късно, а Даниела често излизаше с приятелки или ходеше на йога. Вечерите прекарвах сама с Мария, а когато всички се прибираха, очакваха топла вечеря и подреден дом. Никой не попита как съм или дали имам нужда от нещо. С времето започнах да усещам как се свивам вътрешно – сякаш изчезвах малко по малко.

Една вечер, докато гладех ризите на Петър, чух как Даниела говори по телефона:

– Не знам какво бих правила без нея – каза тя с престорена усмивка. – Всичко върши вкъщи. Даже понякога ми е неудобно, ама… така е по-лесно.

Стиснах ютията по-силно. Неудобно ѝ било? А на мен? Кога някой се замисли за мен?

Скоро след това започнах да усещам болки в гърба и ръцете. Лекарят ми каза да си почивам повече. Казах това на Даниела една сутрин:

– Даниела, докторът ми препоръча да не вдигам тежко и да си почивам повече.
– Ох, бабо Лили, всички сме уморени. Ако не можеш да се справяш, ще трябва да помислим за помощничка.

Това ме удари като шамар. Аз бях помощничката! Сълзи напълниха очите ми, но ги преглътнах. Не исках да изглеждам слаба пред нея.

Вечерта Петър се прибра уморен. Седна до мен на дивана и попита:
– Добре ли си, мамо?
– Петре… – започнах плахо. – Чувствам се малко… излишна понякога.
Той въздъхна тежко:
– Моля те, не започвай пак. Знаеш колко сме заети.

Така минаваха дните – аз между тенджерите и пералнята, те между работата и забавленията. Единствено Мария ми носеше радост. Вечер преди лягане ме прегръщаше силно:
– Бабо Лили, обичам те най-много на света!

Но дори това не можеше да запълни празнотата в мен.

Една неделя сутрин Даниела ме помоли да изчистя прозорците. Навън валеше дъжд.
– Не мислиш ли, че е по-добре да почакаме слънце? – попитах аз.
– Ако не ти се занимава, кажи направо! – отвърна тя рязко.

Тогава не издържах. Оставих парцала на масата и казах:
– Даниела, аз не съм ваша слугиня! Дойдох тук да помагам като майка и баба, а не да бъда домашна помощница!
Тя ме изгледа изненадано:
– Никой не ти е казвал да вършиш всичко!
– Но никой и не ми благодари…

Петър чу скандала и дойде при нас:
– Какво става тук?
– Мамо просто е уморена – каза Даниела с ледено спокойствие.
– Не съм просто уморена! Чувствам се невидима! – извиках аз през сълзи.

В този момент Мария влезе в стаята и ме прегърна силно:
– Бабо, не плачи…

Тогава взех решение. На следващия ден си събрах багажа и се върнах в родния Пловдив при сестра ми Катя. Тя ме посрещна с отворени обятия:
– Лили, най-после мислиш за себе си!

Първите дни бяха трудни – чувствах се виновна, че ги оставих. Но постепенно започнах да усещам лекота. Записах се на народни танци, започнах да чета книги и да се срещам със стари приятелки. За първи път от години имах време за себе си.

Петър ми звънеше рядко. Даниела още по-рядко. Само Мария ми изпращаше рисунки по пощата:
„Бабо Лили, липсваш ми!“

Понякога вечер седя сама на балкона и гледам към светлините на града. Питам се: заслужаваше ли си толкова години да давам всичко от себе си за хора, които го приемат за даденост? Колко още майки като мен живеят в сянката на собственото си семейство?

А вие… някога чувствали ли сте се невидими у дома? Кога идва моментът да кажем „стига“ и да започнем отначало?