Чудото на улица „Люляк“: Как загубата ни направи семейство

– Не мога повече, Петре! – гласът ми се разби в стените на малката ни кухня, а чашата с чай потрепери в ръцете ми. Петър стоеше срещу мен, стиснал юмруци, без да ме поглежда. Беше ноември, студът се промъкваше през дограмата, а в мен бушуваше ураган.

– Трябва да опитаме пак, Мария. Не можем да се предадем сега. – Гласът му беше тих, почти шепот, но в него се усещаше отчаяние.

Три години. Три години опити, три години надежди и разочарования. Две загубени бременности. Последната – само преди месец. Лекарите в Плевен ни казаха, че шансът е малък. Майка ми настояваше да спра – „Стига си се мъчила, дете! Животът не е само деца.“ Но как да обясня на сърцето си, че трябва да се откажа?

Всяка сутрин се будех с мисълта за празната детска стая. Бяхме я боядисали в жълто още преди първата бременност. Плюшеното мече на рафта събираше прах, а аз избягвах да влизам там. Петър се преструваше на силен, но го чувах как нощем плаче в банята.

– Може би трябва да опитаме ин витро – прошепнах една вечер, докато гледахме новините. Петър кимна мълчаливо. Знаехме какво означава това – кредити, безсънни нощи, страх от провал.

Минаха месеци в изследвания, процедури и безкрайни пътувания до София. В чакалнята на клиниката срещах жени като мен – с тъмни кръгове под очите и стиснати устни. Понякога си разменяхме погледи на съпричастност, друг път просто мълчахме.

– Госпожо Иванова, имаме добри новини – каза доктор Георгиева една сутрин през март. – И трите ембриона са се захванали.

Петър ме прегърна толкова силно, че едва си поех въздух. Тройка! Не можех да повярвам. Радостта беше примесена със страх – дали този път ще издържа? Дали ще ги задържа?

Майка ми се разплака по телефона: „Боже, Марийке, три наведнъж! Как ще се справите?“ Сестра ми донесе дрешки от племенниците си и започна да плете одеяла.

Бременността беше тежка. Повръщах до седмия месец, кръвното ми скачаше, а лекарите настояваха за почивка. Петър пое всичко вкъщи – готвеше, чистеше, дори се научи да пере на ръка.

Една вечер през октомври получих силни болки. Петър ме закара в болницата в Плевен с треперещи ръце. Лекарите решиха да направят секцио по спешност.

– Ще се справиш, Мария! – каза ми акушерката и ме хвана за ръката.

Чух първия плач на дъщеря ни Елица, после на близнаците Борис и Калоян. Сълзите ми се смесиха с потта и страха. Бяха толкова малки, толкова крехки! Два месеца останаха в кувьозите. Всеки ден стоях до тях и им пеех „Зайченцето бяло“.

Петър идваше след работа с торбички с домашна храна и снимки от дома – плюшеното мече вече седеше до леглото им.

Когато най-накрая ги прибрахме вкъщи, беше малко преди Никулден. Снегът валеше тихо над улица „Люляк“, а аз държах трите вързопчета в ръцете си и не вярвах на щастието си.

Първите месеци бяха ад – безсънни нощи, колики, рев. Майка ми помагаше колкото можеше, но често спорехме за всичко – от храненето до пелените.

– Не ги глези толкова! – караше се тя.
– Те са моите деца! – отвръщах аз със сълзи.

Петър започна да работи допълнително като шофьор на такси. Парите не стигаха за памперси и лекарства. Понякога се карахме за глупости – кой е забравил да купи мляко, кой не е измил шишетата.

Една вечер го намерих седнал сам в кухнята, с глава в ръцете.
– Не знам дали ще издържа…
– Заедно сме в това – казах му и го прегърнах.

С времето се научихме да бъдем екип. Сестрите от квартала ни носеха супа и дрешки. Съседката леля Гинка гледаше децата по час-два, за да поспим.

Днес Елица, Борис и Калоян са на три години. Къщата ни е пълна с шум и смях. Понякога се караме за дреболии, понякога плача от умора, но всяка вечер ги гледам как спят и си мисля: струваше ли си всичко това?

Ако можехте да върнете времето назад – бихте ли минали пак по този път? Какво бихте жертвали за едно чудо?