Истината в класната стая: Когато учителката проговори

– Госпожо Николова, не е вярно! Не съм го направил аз! – гласът на Петър се разнасяше из цялата класна стая, а очите му бяха пълни със сълзи и гняв.

Стоях пред дъската, с дневника в ръка, а сърцето ми биеше лудо. Вече трети път тази седмица някой от учениците ми беше обвинен в нещо сериозно – този път ставаше дума за счупения прозорец в кабинета по литература. Въздухът беше натежал от напрежение, а останалите деца мълчаха, вперили поглед в чиновете си.

– Петре, моля те, кажи истината. Всички знаем, че си бил близо до прозореца – опитах се да запазя гласа си спокоен, макар че вътрешно се разкъсвах между съчувствие и подозрение.

– Не бях сам! – извика той. – И Силвия беше там! Но никой не я обвинява!

Погледнах към Силвия. Тя седеше със скръстени ръце и сведени очи. Знаех, че нещо се случва между тези деца, нещо по-дълбоко от един счупен прозорец. Вече месеци наред усещах как напрежението в класа расте – групички, клюки, подмятания. А родителите? Те идваха на родителски срещи с готови оправдания за всичко, което децата им правеха.

След часа ме намери майката на Петър – госпожа Георгиева. Влезе в стаята с решителна крачка и веднага започна:

– Госпожо Николова, синът ми няма вина! Вие не знаете какво е да си дете днес! Всички го тормозят, а вие само го обвинявате!

Почувствах как бузите ми пламват. Не беше първият път, когато родител ме обвиняваше в пристрастност. Но този път беше различно – знаех, че ако не кажа истината, ще предам себе си и професията си.

– Госпожо Георгиева, аз се опитвам да разбера какво се е случило. Не обвинявам никого без доказателства. Но някой трябва да поеме отговорност – казах тихо.

Тя ме изгледа с презрение:

– Ако още веднъж чуя, че Петър е бил замесен в нещо подобно, ще говоря с директора! Ще видим тогава кой ще поеме отговорност!

Останах сама в стаята. Седнах на стола си и се загледах през счупения прозорец. Спомних си първия си учебен ден тук – колко бях ентусиазирана, колко мечтаех да бъда мост между децата и света на литературата. А сега? Сега се чувствах като съдия в съдебна зала без право на защита.

На следващия ден директорът ме повика в кабинета си. Беше получил жалба от госпожа Георгиева. Гласът му беше строг:

– Мария, трябва да бъдеш по-внимателна. Родителите са чувствителни. Не можем да си позволим скандали.

– Но ако премълча истината, какъв пример давам на децата? – попитах аз.

Той въздъхна:

– Понякога е по-добре да замълчиш. За всички ни.

Върнах се в класната стая с тежко сърце. Учениците ме гледаха с любопитство и страх. Знаеха, че нещо се е случило. Реших да поговоря открито с тях.

– Деца, всички правим грешки. Но най-важното е да имаме смелостта да признаем, когато сме сгрешили.

Настъпи тишина. Изведнъж Силвия се изправи:

– Аз… Аз бутнах топката към прозореца. Петър само стоеше до мен. Извинявайте.

Петър я погледна с благодарност и облекчение. Останалите деца започнаха да шушукат. Почувствах как напрежението се разсейва.

След часовете Силвия дойде при мен:

– Госпожо Николова, страхувах се да кажа истината. Мама винаги казва, че трябва да се пазя от неприятности…

Погалих я по рамото:

– Истината понякога боли, но винаги е по-добра от лъжата.

Вечерта получих съобщение от майката на Силвия:

– Благодаря ви, че сте подкрепили дъщеря ми да бъде честна. Не винаги е лесно да бъдеш родител.

Седнах на дивана у дома и се разплаках. Защото знаех колко трудно е да бъдеш мост между децата и родителите им. Колко често учителите са оставени сами срещу системата, срещу очакванията и страховете на всички около тях.

На следващата родителска среща застанах пред майките и бащите с вдигната глава:

– Скъпи родители, всички искаме най-доброто за децата си. Но ако ги учим да лъжат и да се крият зад нашата защита, какви хора ще станат те?

Видях как някои родители сведоха очи, други ме гледаха с недоверие. Но знаех, че трябва да кажа това.

Сега, когато пиша тези редове, се питам: Дали някога ще настъпи ден, в който истината ще бъде по-важна от удобството? Или ще продължим да живеем зад маските на преструвките?

А вие как бихте постъпили на мое място?