Какво ще каже семейството, ако разберат, че на рождения си ден заминавам? – Бунтът на една българска учителка срещу семейните очаквания

– Какво си намислила, Мария? – гласът на свекърва ми, Стоянка, пронизваше утрото като остър нож. Стоях до прозореца в кухнята, с чаша кафе в ръка, а сърцето ми биеше лудо. Беше останала само седмица до петдесетия ми рожден ден, а аз вече усещах как напрежението се сгъстява като буреносен облак над главата ми.

– Просто… тази година искам да направя нещо различно – казах тихо, без да я гледам в очите.

– Различно? Какво по-различно от това да събереш цялото семейство, да сготвиш, да подредиш масата? Това е традиция! – почти изкрещя тя.

В този момент влезе мъжът ми, Георги, и хвърли бърз поглед между нас. Знаеше, че предстои буря, но както винаги, предпочете да се скрие зад вестника си.

– Мамо, тази година Мария иска да си почине – опита се да ме защити той, но думите му увиснаха във въздуха.

– Почивка? На рождения си ден? Коя жена го прави това? – Стоянка се обърна към мен с укор.

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Петдесет години живея по правилата на другите. Винаги съм била „добрата дъщеря“, „примерната снаха“, „грижовната майка“. Работя като учителка по български език и литература в местното училище – всеки ден давам всичко от себе си за учениците, а вкъщи… вкъщи съм невидима. Всички очакват от мен да съм навсякъде, да угаждам на всички. Но тази година реших: ще замина сама за Велико Търново. Ще се разходя из старите улици, ще седна в някое кафене с книга и ще бъда просто Мария – не нечия майка, не нечия снаха.

– Решила съм. Тази година няма да има празненство у дома. Ще замина за два дни – казах твърдо.

Стоянка се хвана за челото:

– Господи, какво ще кажат хората? Как ще погледна съседките в очите? Ще кажат, че не уважаваме традициите!

– Мамо, стига вече! – Георги най-сетне остави вестника. – Мария има право да решава за себе си.

Свекърва ми го изгледа така, сякаш току-що е изрекъл най-голямата ерес. После се обърна към мен:

– Ако ти тръгнеш, аз ще поканя всички у нас! Да видим тогава как ще изглежда това!

Сълзите напираха в очите ми. Не исках скандали. Не исках да нараня никого. Но за първи път в живота си усещах колко е важно да се погрижа за себе си.

Вечерта дъщеря ми Ива се прибра от университета. Седнахме двете на дивана.

– Мамо, чух какво става. Подкрепям те! Ако искаш, ще дойда с теб – каза тя и ме прегърна.

– Не, Иве, този път трябва да съм сама. Искам да разбера коя съм извън всички роли, които нося.

Тя кимна с разбиране:

– Гордея се с теб.

Дните до рождения ми ден минаха в напрежение. Свекърва ми не спираше да звъни по телефона на Георги и да го убеждава да ме разубеди. Сестра ми Катя също се обади:

– Марче, майка ни щеше да се обърне в гроба! Как така ще оставиш всички?

– Катя, цял живот съм правила всичко за другите. Не мога повече. Имам нужда от въздух.

В нощта преди заминаването почти не спах. Чудех се дали не съм егоистка. Дали не предавам семейството си? Но после си спомних всички онези години, когато болна съм ставала рано да приготвя закуска; когато съм пропускала родителски срещи на Ива заради празненства у свекърва ми; когато съм плакала нощем от умора и самота.

Сутринта Георги ме изпрати до гарата. Стоеше неловко до мен:

– Ще ти липсваме ли?

– Ще ми липсвате… но имам нужда от това – прошепнах.

Влакът потегли. Гледах през прозореца как селата се сменят едно след друго. За първи път от години усещах лекота. Във Велико Търново се разходих по Самоводската чаршия, купих си стара книга от антикваря и седнах в малко кафене с изглед към Янтра. Никой не ме познаваше. Никой не очакваше нищо от мен.

Телефонът ми звънна – беше Ива:

– Мамо, всичко наред ли е?

– Да, Иве… За първи път от много време съм добре.

Вечерта получих съобщение от Георги: „Стоянка все още е ядосана, но ще ѝ мине.“

Усмихнах се през сълзи. Знаех, че когато се върна, нищо няма да е същото. Може би ще има още скандали. Може би ще ме гледат с укор. Но вече знаех: имам право на своето място под слънцето.

Понякога се питам: Защо е толкова трудно една жена в България да каже „не“? Защо трябва да избираме между себе си и семейството? Може би е време всички ние да започнем да мислим повече за себе си… Как мислите вие?