Любов в сянката на коментарите: Историята на Марин и Златина
— Виж, Марине, пак са качили снимката ни! — гласът на Златина трепереше, докато държеше телефона си с разширени очи. Седяхме в малката ни кухня в Люлин, а навън валеше ситен дъжд, който сякаш подчертаваше сивотата в душата ми.
Погледнах екрана. Под нашата сватбена снимка — тази, на която държах ръката ѝ с такава гордост — се редяха десетки коментари. „Гледай ги тия! Той като мечка, тя като фея — какво ли намира в него?“ „Абе, тая сигурно е заради парите с него!“ „Това ли е новият стандарт за младоженци?“ Смях, емотикони, подигравки.
В този момент усетих как нещо се къса вътре в мен. Не беше само болка — беше и гняв, и срам, и безсилие. Златина избърса сълзите си с ръкав и прошепна:
— Може би трябваше да не качваме снимките…
— Не! — изригнах по-рязко, отколкото исках. — Това е нашият живот! Няма да им позволим да ни го отнемат!
Тя ме погледна с онзи нежен поглед, който ме беше пленил още от първата ни среща в университета. Но сега в очите ѝ имаше страх.
— Марине, хората са жестоки. Майка ми днес ми звъня да ме пита защо не съм отслабнала за сватбата…
Стиснах юмруци. Майка ѝ винаги беше строга към нея, а моите родители пък не пропускаха случай да ми напомнят, че „можеше да си намериш някоя по-красива“. Винаги съм бил едър, не особено атлетичен, а Златина — нежна, с лунички и широка усмивка. Заедно изглеждахме различни от „идеалната двойка“ по стандартите на Инстаграм.
Вечерта мина в мълчание. Чувах как Златина тихо плаче в банята. Исках да я прегърна, да ѝ кажа, че всичко ще е наред, но думите заседнаха в гърлото ми.
На следващия ден на работа колегите ми се подсмихваха. Един от тях — Пламен — ми показа телефона си:
— Братле, ти си станал звезда! Гледай какви мемета са направили!
Засмя се гръмко. Усетих как бузите ми пламват. Не казах нищо, само се обърнах и излязох навън да пуша. В главата ми ехтяха думите: „Защо точно ние? Защо хората са толкова зли?“
Вечерта у дома беше още по-напрегната. Майка ми звънна:
— Марине, ти видя ли какво пишат за вас? Срамота! Защо трябваше да качвате снимки? Хората ще говорят…
— Мамо, това е нашият живот! — извиках. — Не ме интересува какво мислят другите!
— Ама ти мисли за семейството! Какво ще кажат съседите?
Затворих телефона и го хвърлих на дивана. Златина стоеше до прозореца и гледаше към тъмното небе.
— Може би трябва да заминем някъде… — прошепна тя. — Да започнем отначало.
— Не! — прегърнах я силно. — Тук е домът ни. Тук ще се борим.
Следващите дни бяха ад. В магазина жените шушукаха зад гърба ни. В кварталната кръчма някой подвикна: „Ей, младоженците! Кога ще има бебе-меме?“ Усетих как гневът ме дави.
Една вечер баща ми дойде у нас. Седна тежко на стола и ме погледна строго:
— Марине, мъж трябва да си! Не може така да оставяш жената ти да страда!
— Какво да направя? Да тръгна да се бия с всички?
— Не! Да покажеш, че те боли! Да защитиш семейството си!
Тези думи ме разтърсиха. Седнах пред компютъра и написах пост във Фейсбук:
„Да, това сме ние на снимката. Да, не сме фотомодели. Но сме истински хора с истинска любов. Ако ви е смешно — смейте се. Но помнете: зад всяка снимка стоят чувства и съдби.“
Публикувах го със сърцето на дланта си. Не очаквах нищо.
На следващия ден под поста имаше стотици коментари — някои злобни, други подкрепящи. Една жена написа: „Благодаря ви, че сте смели! И аз се страхувам да качвам снимки със съпруга си…“ Други споделяха свои истории за подигравки и болка.
Златина ме прегърна през рамо:
— Гордея се с теб.
Погледнах я и разбрах: не сме сами. Много хора страдат от злобата в интернет, но малцина говорят за това.
С времето бурята утихна. Все още има хора, които ни гледат накриво или шепнат зад гърба ни. Но вече не ме боли толкова. Научих се да ценя това, което имам — жена си, нашия дом, нашата истина.
Понякога вечер седим на балкона и гледаме светлините на София.
— Струва ли си всичко това? — питам я тихо.
Тя се усмихва:
— Струва си, щом сме заедно.
А аз се питам: Защо позволяваме на чуждите думи да определят щастието ни? Колко още семейства ще бъдат наранени от злобата в интернет? Какво бихте направили вие на мое място?