Сълзи на един и същи възглавник: Майка и дъщеря, изоставени в една и съща седмица

– Мамо, защо всички си тръгват? – гласът на Лора трепереше, а очите ѝ бяха зачервени от плач. Седяхме на дивана в хола, притиснати една до друга, сякаш ако се държим по-здраво, няма да се разпаднем.

Не знаех какво да ѝ кажа. Самата аз още не можех да повярвам, че Петър просто си е събрал нещата и е изчезнал. След двадесет години брак. След толкова споделени вечери, празници, караници и помирения. И всичко приключи с едно сухо съобщение: „Не мога повече. Извинявай.“

Лора беше получила почти същото – „Не си ти, аз съм. Трябва ми време.“ – от Иван, момчето, с което излизаше от година. Беше първата ѝ голяма любов. А сега първата ѝ голяма болка.

– Не знам, Лори – прошепнах. – Може би не са били за нас.

– А ако никой не е за нас? – гласът ѝ се пречупи.

В този момент осъзнах колко много си приличаме. Двете изоставени жени – една млада, с цял живот пред себе си, и една, която вярваше, че вече е намерила своето място.

Телефонът ми изписука. Съобщение от майка ми: „Как сте? Петър не ми вдига. Да дойда ли?“ Не ѝ отговорих. Не исках да обяснявам. Не исках никой да ме вижда така – разпиляна, с подпухнали очи и разбито сърце.

Лора стана и отиде до прозореца. Гледаше към панелките отсреща, където светлините бавно се палеха една по една. София беше тиха тази вечер – или поне така ми се струваше.

– Мамо, мислиш ли, че татко ще се върне?

– Не знам, Лори. Наистина не знам.

Тя се обърна към мен с онзи поглед, който имаше като малко момиченце, когато паднеше и си ожули коляното – търсеше утеха, но вече знаеше, че болката не минава веднага.

– Аз не искам да го мразя – прошепна тя.

– И аз не искам – отвърнах. – Но не знам как да не го правя.

Така седяхме дълго време – две жени на ръба на отчаянието, но все пак заедно. В един момент Лора се сгуши до мен и аз я прегърнах силно. Усетих колко е крехка, колко е истинска болката ѝ.

На следващия ден трябваше да отида на работа. Колегите ме гледаха със съжаление – явно вече всички знаеха. В офиса на счетоводството слуховете се разпространяват по-бързо от вируси през зимата.

– Мариела, ако имаш нужда от нещо… – каза ми Катя от човешки ресурси.

– Благодаря ти, Катя. Ще се справя.

Но не се справях. Вкъщи Лора беше като сянка – не ядеше, не говореше с приятелките си, само лежеше в леглото и слушаше тъжни песни. Аз пък се опитвах да поддържам някакъв ред – готвех, чистех, но всичко ми се струваше безсмислено.

Една вечер майка ми дойде без предупреждение. Донесе мусака и компот от праскови.

– Мариела, трябва да поговорим – каза тя строго.

– Не мога сега, мамо.

– Можеш! Ти си майка! Лора има нужда от теб!

– А кой има нужда от мен? – избухнах аз. – Кой ще ме прегърне мен?

Майка ми замълча за миг, после ме прегърна силно. За първи път от години почувствах топлина и сигурност.

След като си тръгна, седнах до Лора в стаята ѝ.

– Знаеш ли, когато бях на твоята възраст, баща ти ме напусна за първи път. Върна се след месец… Но никога не беше същото.

Лора ме погледна изненадано:

– Защо никога не си ми казвала?

– Защото мислех, че трябва да изглеждам силна пред теб. А всъщност… всички сме чупливи понякога.

Тя се усмихна през сълзи:

– Мамо… мислиш ли, че някога ще ни мине?

– Мисля… че ще боли още дълго. Но ще мине. Заедно сме.

В следващите дни започнахме да правим малки неща заедно – разходки в Южния парк, гледахме стари български филми по телевизията, готвихме заедно. Болката беше там, но вече не беше толкова остра.

Една вечер Лора каза:

– Мамо… благодаря ти, че не ме остави сама в това.

– Никога няма да те оставя сама.

Сега вече знам: понякога животът ни удря най-силно там, където най-много ни боли. Но ако имаш с кого да споделиш сълзите си на един и същи възглавник… може би има надежда.

Чудя се… Колко ли още жени в България плачат така всяка вечер? И дали някога ще спрем да се срамуваме от болката си?