Когато домът вече не е дом: Между снаха и дъщеря

– Пак ли ще ми местите нещата, Яна? – гласът на Мария, снахата ми, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с буркан лютеница в ръка, а сърцето ми туптеше в гърлото. Бях го преместила само с една педя, за да изчистя трохите под него.

– Извинявай, Мария, просто исках да подредя… – думите ми увиснаха във въздуха. Тя вече беше обърнала гръб и трескаво търсеше нещо в шкафа. Откакто синът ми Георги замина за чужбина, останахме двете в този голям апартамент в Люлин. Мислех, че ще се разбираме, че ще си помагаме. Но всеки ден усещах как между нас расте невидима стена.

Вечерите бяха най-тежки. Седях сама на балкона, гледах светлините на София и се чудех как стигнахме дотук. Спомнях си времето, когато цялото семейство се събираше около масата – Георги разказваше смешки, дъщеря ми Ива се смееше с онзи неин звънлив глас, а Мария… Мария тогава беше тиха, почти невидима. Сега тя беше господарката на дома, а аз – гостенка в собствения си живот.

Една вечер не издържах. Взех телефона и набрах Ива.

– Мамо? – гласът ѝ беше студен и далечен.

– Иве, може ли да дойда при теб за няколко дни? Тук… не се чувствам добре.

Настъпи дълга пауза.

– Не знам, мамо. С Мартин сме много заети, а и апартаментът е малък… Може би друг път?

Сълзите ми потекоха безшумно. Дъщеря ми – моето момиче, което люлеех на ръце и утешавах при всяка болка – сега не можеше да намери място за мен дори за няколко дни.

На следващата сутрин Мария ме посрещна с ледено мълчание. Закусихме отделно. Тя излезе рано за работа, а аз останах да мия чиниите и да се чудя какво да правя със себе си. Приятелките ми от блока отдавна се бяха пръснали – едната при сина си в Пловдив, другата при внучетата в Германия. Аз останах тук – между четири стени, които вече не бяха дом.

Опитах се да поговоря с Мария вечерта.

– Мария, може ли да поговорим?

Тя въздъхна тежко.

– Какво има?

– Знам, че ти е трудно с мен… Просто… понякога се чувствам излишна тук.

Тя ме погледна за първи път от дни.

– Яна, това е домът на Георги и мой дом. Ти си майка му, но той вече не е тук. Аз имам нужда от пространство. Не мога постоянно да се съобразявам с теб.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Не казах нищо повече. Отидох в стаята си и плаках цяла нощ.

На следващия ден реших да изляза навън. Разходих се из квартала, минах покрай пазара, купих си букет карамфили – любимите ми цветя от младостта. Седнах на пейка пред блока и гледах как майки бутат колички, как деца тичат и викат. Спомних си как водех Ива и Георги за ръка до близката детска площадка. Колко бързо мина всичко…

Вечерта Ива ми се обади.

– Мамо, добре ли си?

– Добре съм, Иве. Просто… ми липсвате.

– Мамо, ти сама избра да останеш при Георги и Мария…

– Не съм избирала, Иве. Просто нямах къде другаде да отида.

– Ще ти се обадя пак – каза тя и затвори.

Останах с телефона в ръка и усещането за празнота ме обгърна като студен шал.

Дните минаваха бавно. Мария почти не говореше с мен. Аз чистех, готвех, подреждах – опитвах се да бъда полезна. Но всичко беше напразно. Една вечер я чух да говори по телефона:

– Не издържам повече с Яна! Всичко ми пречи! Кога ще се върнеш най-после?

Сърцето ми се сви. Георги беше далеч – работеше в Германия и рядко се обаждаше. Когато го чух последно, каза само:

– Мамо, дръж се с Мария добре. Тя е под голямо напрежение.

А аз? Аз под какво напрежение съм? Кой мисли за мен?

Една сутрин събрах смелост и отидох при социалните служби в квартала.

– Търся работа или някаква дейност… – казах на жената зад бюрото.

Тя ме изгледа с изненада.

– На вашата възраст трудно ще намерим нещо подходящо…

Излязох оттам още по-обезкуражена.

Вечерта Мария ме попита:

– Защо ходихте до социалните?

– Просто… търся начин да бъда полезна някъде.

Тя ме погледна странно и нищо не каза.

Седмица по-късно получих писмо от Ива:

„Мамо,
Знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно да те приема у дома – Мартин не е съгласен, а и аз не знам дали ще се разберем. Но те обичам. Моля те, опитай се да намериш радост в малките неща. Ще ти помагам колкото мога.“

Прочетох писмото десет пъти. Радостта и болката се смесиха в мен като горчиво-сладък сироп.

Сега стоя на балкона и гледам светлините на града. Чувствам се сама сред хората, сама сред семейството си. Къде сбърках? Защо домът вече не е дом? Има ли още място за мен в живота на децата ми или трябва да намеря нов смисъл сама?