Библиотечният кът на баба Зоя: История за едно дете, един таблет и цял квартал

— Не може така! — гласът на съседката ми Мария отекна по стълбището, докато се опитвах да заключа вратата. — Пак ли отиваш в библиотеката? За какво ти е, Зоя, на тия години?

Не й отговорих. Само стиснах дръжката на стария си чадър и слязох по стълбите. Дъждът барабанеше по ламаринените покриви на гаражите пред блока. Въздухът миришеше на мокра земя и самота.

Вървях към библиотеката на булевард „Царица Йоанна“, където всеки вторник и четвъртък се събираха най-много деца. Винаги ме е боляло да ги гледам – някои с нови раници и телефони, други с износени дрехи и празни погледи. Но този ден видях него.

Седеше сам в ъгъла, до прозореца, с огромна зелена шуба, която сигурно беше носена от трима преди него. Момчето не четеше, не пишеше – просто гледаше през прозореца, сякаш чакаше нещо невъзможно. Забелязах как извади от раницата си смачкана филия хляб и я гризна бавно, като че всяка троха беше съкровище.

— Кой е това? — попитах тихо библиотекарката, докато подреждах книги.

— Това е Митко — прошепна тя. — Майка му е сама, работи на две места. В училище не му върви… няма компютър вкъщи.

Сърцето ми се сви. Спомних си как моят внук Георги от Германия се оплакваше по телефона, че „лаптопът му е стар и бавен“. А тук едно дете нямаше нищо.

Вкъщи намерих стария таблет на покойния ми съпруг Иван. Екранът беше пукнат, но работеше. Избърсах го внимателно, сложих го в торбичка и на следващия ден седнах до Митко.

— Здравей, момче — казах тихо. — Това е за теб. За учене. Не искам нищо в замяна.

Той ме изгледа с недоверие, после докосна таблета така внимателно, сякаш държеше яйце. Не каза „благодаря“. Само кимна и очите му светнаха за миг.

Вечерта разказах на групата ни по бридж за Митко. — Имате ли стари таблети или лаптопи? — попитах. — Дайте ги за децата в библиотеката!

Първа се обади леля Пенка: — Имам един лаптоп от внучката! Ще го донеса.

После чух гласа на бай Стефан: — Аз ще проверя зарядните!

Дори строгата госпожа Цветанка донесе слушалки и мишка.

В библиотеката сложихме малък масичка до входа. Надписах я с големи букви: „Вземи за учене – върни, когато можеш“.

Първите дни никой не посмя да вземе нищо. Хората гледаха масата с подозрение. Чувах шепоти: „Ще ги откраднат“, „Кой ще върне?“, „Зоя пак се излага“.

Но една сутрин дойде жена с две деца. Взе един таблет и само ми кимна със сълзи в очите.

На следващия ден някой остави стар телефон с бележка: „За следващото дете“.

Скоро към нас се присъединиха още хора – пенсионерът бай Стефан започна да поправя зарядни, а ученикът Петър от горния етаж учеше малките как да ползват устройствата.

Децата започнаха да идват по-често. Митко вече не седеше сам – помагаше на малката Ива с домашните по математика. Виждах как се усмихва за първи път.

Но не всичко беше лесно. Един ден директорката на библиотеката ме извика:

— Госпожо Зоя, разбирате ли каква отговорност поемате? Ако нещо стане?

— Поемам я — отвърнах твърдо. — По-страшно е да гледаме как децата изостават само защото нямат техника.

Тя въздъхна и каза: — Добре, но ще преместим масата вътре и ще я наречем „Кът за помощ“.

Новината се разнесе из квартала. Магазин за техника дари три стари лаптопа. Църквата донесе тетрадки и химикалки. Дори кметът дойде да види къта ни.

Една вечер получих обаждане от дъщеря ми Мария от Испания:

— Мамо, чух за инициативата ти! Гордея се с теб… Но защо винаги трябва ти да оправяш чуждите проблеми?

Гласът й беше уморен, а аз усетих познатото парене зад очите.

— Защото някой трябва да започне — казах тихо. — Ако не аз, кой?

Понякога нощем се будя и мисля за всички онези деца, които още нямат шанс. За родителите им, които се борят със сметките и живота. За моите собствени деца, които са далеч и рядко се обаждат.

Но когато видя Митко да помага на други деца или чуя смях около нашата масичка, знам, че си струваше.

Днес масата никога не остава празна. Всяко устройство намира нов дом, всяка тетрадка – нова ръка. Хората вече не ме питат защо го правя. Питат как могат да помогнат.

Понякога се чудя: ако една пенсионерка може да промени живота на няколко деца с един стар таблет, какво ли би станало, ако всички погледнем около себе си и подадем ръка?

Кажете ми – кога за последно видяхте дете с празен поглед? И какво направихте?