Пяна, приятелство и разбити илюзии: Една нощ на улица „Витоша“

„Ти луд ли си, бе, Иване? Ще ни арестуват!“, изкрещя Мария, докато аз и Сашо мъкнехме тежката чугунена вана по стълбите на блока. Беше два след полунощ, а София спеше, но ние – не. Ваната скърцаше, съседите сигурно вече звъняха на 112, а аз се чудех дали тази глупост ще ме освободи или ще ме затрие.

Всичко започна с една бутилка евтино вино и още по-евтин спор. „Животът е скучен!“, провикна се Сашо. „Никой не прави нищо истинско вече!“. Аз кимнах – бяхме на 23, без работа, без пари, с дипломи, които събираха прах. Мария се опита да ни върне към разума: „Може да е скучно, ама поне не сме в затвора!“. Но кой слуша гласа на разума в петък вечер?

След час вече бяхме на улица „Витоша“, бутайки ваната по паветата. Пълнихме я с вода от близкия чешма, сипахме веро и шампоан – всичко, което намерихме. Пяната се издигаше като облак над главите ни. Хората ни снимаха, някои ни ръкопляскаха, други ни псуваха. Аз се смях – за първи път от месеци.

„Ей, Иване, качвай се!“, извика Сашо и аз скочих във ваната с дрехите. Студената вода ме прониза, но усещането беше като прераждане. Мария се поколеба, но после и тя влезе. Тримата седяхме в средата на София, мокри до кости, покрити с пяна и смях.

Тогава дойдоха полицаите. „Какво правите тук?“, попита единият, а другият вече вадеше телефона си да снима. „Празнуваме живота!“, изстреля Сашо. Аз замълчах – в главата ми кънтяха думите на баща ми: „От глупости човек само си разваля живота.“

Полицаите ни изгледаха строго, после единият се усмихна: „Айде, приберете си цирка и да не ви виждаме повече.“ Измъкнахме се на косъм.

Когато се прибрах вкъщи, майка ми ме чакаше на вратата. „Пак ли си бил с ония безделници?“, попита тя с онзи тон, който ме караше да се чувствам като провал. „Мамо, просто се забавлявахме…“, опитах се да обясня. Тя поклати глава: „Това ли е животът ти? Пяна по улиците?“

Седнах в стаята си и погледнах снимките от вечерта. На една от тях тримата сме във ваната – щастливи, свободни… или поне така изглеждаше. Вътре в мен обаче нещо тежеше. Мария ми писа: „Иване, трябва да поговорим.“

Срещнахме се в малкото кафене до блока. Тя изглеждаше уморена. „Не мога повече така“, каза тихо. „Обичам ви, но не мога да живея само от лудории.“

„Мария…“, започнах аз, но тя ме прекъсна: „Ти знаеш ли какво искаш? Или просто бягаш от всичко?“

Замълчах. Истината беше, че не знаех. Баща ми беше загубил работата си преди година и оттогава вкъщи всичко беше напрегнато. Майка ми работеше на две места, а аз… аз просто не можех да намеря смисъл в нищо. Приятелите ми бяха единственото спасение.

Сашо също започна да се отдалечава. „Братле, трябва да пораснем някога…“, каза ми една вечер. „Не можем цял живот да сме герои във фейсбук клипове.“

Останах сам със спомените от онази нощ – пяната, смеха, погледите на минувачите… и усещането за свобода, което трая само миг.

Сега често минавам по улица „Витоша“ и гледам мястото, където стоеше ваната ни. Хората пак бързат нанякъде, никой не си позволява да бъде различен. Понякога ми се иска да върна времето назад – да повторя онази лудост или поне да имам смелостта да избера посока.

Дали свободата е просто момент на бягство или е нещо повече? А вие какво бихте избрали – сигурността или риска да бъдете себе си?