Пепелта на едно детство: Историята на едно семейство от село Борово

– Мамо, защо мирише на пушек? – гласът на Дани прозвуча тревожно от коридора, докато аз бързах да извадя хляба от фурната. Беше обикновена юлска вечер в село Борово, но въздухът беше тежък, а небето – странно оранжево. Не подозирах, че този въпрос ще бъде последният, който ще чуя от сина си.

Пламъците се виждаха вече от края на селото. Съседите тичаха по улиците, някои крещяха, други плачеха. Мъжът ми, Петър, нахлу в къщата със зачервено лице:

– Мария, трябва да тръгваме! Пожарът идва насам! Вземи Дани и всичко важно!

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Хванах Дани за ръка и се опитах да събера документи, снимки, малко дрехи. Всичко изглеждаше толкова незначително пред лицето на опасността. Дани държеше плюшеното си мече и ме гледаше с големи очи.

– Мамо, ще се върнем ли пак у дома?

– Ще видим, слънчо. Най-важното е да сме заедно.

Излязохме навън. Пламъците вече обгръщаха дворовете на съседите. Чуваха се писъци, кучета лаеха, някой викаше за помощ. Петър ни поведе към колата. В този момент чухме как баба Станка от съседната къща крещи:

– Помогнете! Внукът ми е вътре!

Петър се затича към нея. Аз останах с Дани до колата. Той ме погледна сериозно:

– Мамо, трябва да помогнем!

– Не, Дани! Остани тук!

Но той вече тичаше след баща си. Опитах се да го спра, но беше твърде бърз. Влязоха в къщата на баба Станка. След минути излязоха – Петър носеше малкия Сашко, а Дани тичаше след тях, задъхан и с опушено лице.

– Добре ли си? – попитах го през сълзи.

– Да, мамо. Спасихме го!

Гордостта и страхът се бореха в мен. Натоварихме децата в колата и потеглихме към края на селото. Пожарът беше навсякъде – пламъци прескачаха пътя, димът беше толкова гъст, че едва виждахме.

Изведнъж нещо избухна до нас – паднало дърво препречи пътя ни. Петър рязко спря. Всички изскочихме от колата. Трябваше да минем пеша през гората до шосето.

– Дани, дръж ме за ръка! – извиках.

Но той беше отпред с плюшеното мече в ръка. В един миг чух как някой извика:

– Внимавай!

Дърво се стовари пред него. Всичко стана толкова бързо – прах, дим, писъци. Когато стигнах до мястото, видях Дани под клона. Очите му бяха затворени, а ръката му стискаше мечето.

Крещях името му, молех се на всички светии. Петър ме държеше здраво, докато линейката пристигна твърде късно.

Следващите дни бяха като кошмар без край. Къщата ни изгоря напълно. Селото беше в траур – всички познаваха Дани като усмихнатото момче, което винаги помагаше на всекиго.

Погребението беше тихо и скромно. Хората носеха цветя и храна – кой каквото можеше. Баба Станка плачеше до мен:

– Ако не беше твоят Дани… Сашко нямаше да е жив…

Не знаех какво да кажа. Болката ме разкъсваше отвътре – гордостта за смелостта му и ужасната вина, че не успях да го опазя.

Седмици наред не можех да спя. Всяка нощ чувах гласа му: „Мамо, ще се върнем ли пак у дома?“

Петър се затвори в себе си. Не говореше много. Само веднъж прошепна:

– Защо нашето дете? Какъв смисъл има всичко това?

Селото ни подкрепи – хората събраха пари за нов покрив, донесоха дрехи и храна. Но нищо не можеше да запълни празнотата.

Една вечер седнах пред руините на старата ни къща и видях как децата играят на улицата – смеят се, гонят се… Животът продължаваше безмилостно напред.

Замислих се: дали някога ще мога пак да усетя радост? Ще намеря ли сили да простя на себе си? Или болката ще остане завинаги част от мен?

А вие… как бихте продължили напред след такава загуба? Може ли една общност да излекува сърцето на една майка?