„Не мога да се справя с проблемите на леля Мария. Трябва да се фокусирам върху мама. Тя има свои деца.“

Отново се озовах седнала срещу леля Мария, опитвайки се да обясня ситуацията. Старата ѝ къща, в която беше живяла повече от 50 години, се разпадаше. Покривът течеше, водопроводът беше в ужасно състояние, а кварталът се беше променил драстично. Вече не беше безопасно за жена на около 70 години да живее там сама.

„Лельо Мария, не можеш да останеш тук повече,“ казах нежно, но твърдо. „Трябва да се преместиш на по-безопасно място.“

Тя ме погледна с тези пронизващи сини очи, които бяха видели толкова много през годините. „Но това е моят дом, Ана. Живяла съм тук целия си живот. Не мога просто да го напусна.“

Въздишах, усещайки тежестта на света върху раменете си. Моята собствена майка, която беше на 70 години и се бореше със своите здравословни проблеми, имаше нужда от моето внимание и грижа. Не можех да бъда на две места едновременно, а леля Мария имаше свои деца, които трябваше да поемат отговорност.

„Лельо Мария, имаш свои деца. Те трябва да ти помагат с това,“ казах, опитвайки се да запазя спокойствие.

„Те са заети със своите животи,“ отговори тя с тъга в гласа си. „А и ти си като дъщеря за мен.“

Усетих угризения на съвестта, но знаех, че трябва да остана твърда. „Разбирам това, но трябва да се грижа за мама. Тя не е добре и има нужда от мен.“

Очите на леля Мария се напълниха със сълзи. „Не искам да бъда товар за никого.“

„Не си товар,“ казах бързо. „Но трябва да разбереш, че не мога да направя това сама. Трябва да се преместиш на място, където можеш да получиш необходимата помощ.“

Тя кимна бавно, но видях нежеланието в очите ѝ. „Ще помисля,“ каза най-накрая.

Дните се превърнаха в седмици, а леля Мария все още не беше направила никакви стъпки към напускане на старата си къща. Всеки път, когато я посещавах, историята беше същата. Тя не можеше да понесе мисълта да напусне дома си, а децата ѝ все още бяха твърде заети, за да помогнат.

Междувременно състоянието на майка ми се влошаваше. Беше диагностицирана с ранна форма на деменция и всеки ден беше борба. Постоянно бях разкъсана между грижата за нея и притесненията за леля Мария.

Една вечер, докато помагах на мама да се приготви за лягане, телефонът ми звънна. Беше съседката на леля Мария.

„Ана, трябва веднага да дойдеш тук,“ каза съседката спешно. „Станал е инцидент.“

Сърцето ми потъна, докато бързах към къщата на леля Мария. Когато пристигнах, видях мигащите светлини на линейка и полицейски коли. Леля Мария беше паднала по стълбите и я караха в болницата.

Последвах линейката, умът ми препускаше с вина и тревога. В болницата лекарите ми казаха, че леля Мария е счупила бедро и ще има нужда от операция.

Докато седях в чакалнята, не можех да не се почувствам претоварена от ситуацията. Бях опитала толкова много пъти да убедя леля Мария да се премести, но тя отказваше. Сега тя беше в болницата и не знаех какво ще се случи по-нататък.

След операцията леля Мария беше преместена в рехабилитационен център. Децата ѝ най-накрая се появиха, но беше твърде малко и твърде късно. Те ме обвиняваха, че не съм направила повече, но знаех, че съм направила всичко възможно.

В крайна сметка леля Мария никога не се върна в старата си къща. Тя се премести в дом за асистирано живеене, където можеше да получи необходимата грижа. Но щетите вече бяха нанесени. Нашите отношения бяха напрегнати и не можех да се отърва от усещането, че съм я провалила.

Що се отнася до майка ми, нейното състояние продължи да се влошава. Всеки ден беше ново предизвикателство и аз се борех да се справя с нейните нужди, докато се справях със собствената си вина и стрес.

Животът нямаше щастлив край за нас. Това беше постоянна битка за опитване да направим правилното нещо, докато усещахме, че никога не е достатъчно.