Само един се върна: Историята на една майка, която изгуби сина си за един следобед

– Петре, къде е брат ти? – гласът ми трепереше, а ръцете ми вече бяха студени. Петър стоеше на прага, с торбичка хляб и мляко, а очите му бяха пълни със сълзи.

– Мамо… Виктор… той… – думите му се късаха, сякаш всяка една го болеше. – Каза, че ще погледне витрината с играчки и… после го нямаше. Търсих го! Кълна се!

В този миг светът ми се срина. Сърцето ми туптеше в ушите ми, а краката ми отказваха да ме държат. Не можех да си позволя да се разпадна. Не сега. Не когато Виктор беше някъде сам, може би уплашен, може би… Не! Не трябваше да мисля така.

Хвърлих якето си върху раменете и излязох на улицата. Петър тичаше след мен, хлипайки. Слънцето вече залязваше над панелните блокове на нашия квартал в Пловдив. Хората се прибираха по домовете си, а аз – аз започвах най-страшното търсене в живота си.

– Видя ли го някой? – питах всеки срещнат. – Малко момче, шестгодишно, с червено яке и сини маратонки?

Съседката леля Цвета поклати глава със съчувствие. Дядо Иван от входа каза, че не е видял нищо. В магазина продавачката Марияна ме изгледа с тревога:

– Дойдоха двамата, ама после само големият излезе. Малкият май гледаше шоколадите.

Петър стоеше до мен и стискаше ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха.

– Мамо, аз съм виновен! Трябваше да го държа за ръка! – проплака той.

– Не, Петре! Не си виновен ти! – опитах се да звуча уверено, но вътре в мен всичко крещеше. Как можах да ги пусна сами? Как можах да не изляза с тях? Какво ще кажа на баща им?

Върнахме се у дома само за да взема телефона си и да звънна на 112. Гласът ми трепереше:

– Синът ми изчезна! На шест години е! Казва се Виктор! Моля ви!

Полицаите дойдоха бързо. Задаваха въпроси, които ме караха да се чувствам още по-безсилна: „Имаше ли конфликт у дома?“, „Бил ли е наказван?“, „Има ли приятели в квартала?“

– Не! – почти извиках. – Просто отидоха до магазина! Само това!

Петър седеше в ъгъла и не спираше да плаче. Прегърнах го силно.

– Ще го намерим, мамо! Обещавам! – прошепна той през сълзи.

Часовете се точеха като години. Телефонът ми не спираше да звъни – роднини, съседи, приятели. Всички питаха едно и също: „Има ли новини?“

Баща им – Георги – пристигна задъхан от работа. Очите му бяха пълни с ужас и гняв.

– Как можа да ги пуснеш сами?! – гласът му беше остър като нож.

– Не знам… Просто… – думите заседнаха в гърлото ми.

– Ако нещо стане на Виктор… – той не довърши изречението. Просто седна на стола и зарови лице в ръцете си.

В този момент осъзнах колко крехко е всичко. Семейството ни, доверието помежду ни, дори самият живот.

Съседите се организираха и започнаха да претърсват квартала. Полицаите обикаляха блоковете, проверяваха мазета и тавани. Аз вървях като в сън по улиците и виках името на Виктор:

– Вики! Викиии!

Всяко дете, което виждах отдалеч, караше сърцето ми да подскача. Но не беше той.

В един момент телефонът ми иззвъня. Номерът беше непознат.

– Ало? – гласът ми беше едва доловим.

– Госпожо Петрова? Намерихме вашия син! Добре е! В момента е при нас в районното управление на Кючук Париж.

Коленете ми се подкосиха. Заплаках така, както никога досега не бях плакала – от облекчение, от вина, от благодарност.

Когато стигнахме до районното, Виктор седеше на столче до една полицайка и ядеше вафла. Очите му бяха зачервени от плач, но щом ме видя, скочи и се хвърли в прегръдките ми.

– Мамо! Изгубих се! Много се уплаших!

Прегърнах го толкова силно, че сякаш исках никога повече да не го пусна.

По-късно разбрахме какво се е случило: Виктор бил привлечен от витрината с играчки и тръгнал след друго дете към близкия парк. После се объркал и не могъл да намери пътя обратно към магазина. Добра жена го забелязала сам и го завела в полицията.

Вкъщи Георги прегърна Виктор дълго и мълчаливо. Петър не спря да го целува по челото.

Тази нощ никой не спа. Седяхме тримата на леглото и слушахме как Виктор разказва през сълзи как е търсил мама и батко.

Още усещам страха в гърдите си. Още чувам гласа на Георги: „Как можа?“ Още виждам сълзите на Петър.

Но най-вече усещам благодарност – че семейството ни е цяло. Че има добри хора. Че понякога чудесата се случват.

Питам се: Колко често забравяме колко лесно може всичко да се промени за един миг? Колко често обвиняваме себе си или другите, вместо просто да прегърнем тези, които обичаме?